Лявата идея е жива, предпоставките за нея са по-силни от всякога

Интервю на Таня Глухчева

- Доц. Попиванов, 9 септември е важен ден в нашата история. Според Вас необходима ли ни е нова такава дата предвид живота днес?

- Българското общество е твърде много разделено, фрагментирано, фрустрирано, отдадено на междугрупови конфронтации, за да има нужда от насилие. Ненасилствената промяна, ако имаме сили за нея, е единственият път за излизане от кризата на неолибералната деградация, единственият начин обществото да почувства себе си общество, а не да добави нови рани към старите. Девети септември внася разделение, но с големите исторически водораздели често е така. Доскоро ни се струваше, че 3 март е безспорна обединяваща дата, дори само по тази причина, че благодарение на 3 март на европейската карта се е появила нашата държава. Видяхме, че напротив, мнозина днес отричат 3 март, защото го свързват с Русия. 

Аз не мисля, че тези критици си дават сметка какво точно проповядват - несъгласие със собственото ни държавно съществуване. С 9 септември се получава нещо подобно. Символ на последвалите 45 години социализъм. Оценката за него неизбежно разделя онези, които виждат положителното в социализма, от онези, които го приемат изцяло отрицателно. Само че освен символ на бъдеща епоха, е и ключово историческо събитие. Насилието, свързано с него, не може да бъде достойно за възхищение, особено от съвременна гледна точка. Репресиите са застигнали не само виновни, но и невинни. Затова няма как да виждаме този ден в напълно позитивна светлина. Цялостното му отричане обаче е огромна историческа грешка, която, също като с 3 март, критиците едва ли осъзнават. Обзети от гняв към комунизма и СССР, такива хора не разбират, че да зачеркнеш 9 септември значи да зачеркнеш антифашистката съпротива. С нея навсякъде в Европа се гордеят, а у нас, напротив, оспорват. 9 септември е реалният край на нашия съюз с Хитлер. Реалният край на антиеврейските гонения. 

След броени седмици ще честваме 100-годишнината на големия ни интелектуалец Анжел Вагенщайн, който с перото и присъствието си промени и осмисли българската култура. Ако не беше 9 септември, какво щеше да стане с осъдения на смърт Вагенщайн? Има български интелектуалци, които за съжаление загубиха живота си в събитията около този ден. Но други получиха буквално нов живот. Антифашизмът е кауза, която не е загубила значение, дори и сега, особено сега. Всякакви опити за омаловажаването й, от каквито и позиции да са предприети, представляват индулгенция на един дълбоко антидемократичен режим, поставил ни в една коалиция с нацизма. Той е антифашистки празник, отварящ пътя на колосална социална промяна, която всеки е в правото си да одобрява или не. Имаше насилие и посегателство над човешките права, но имаше и първия опит за изграждане на социална държава в България. Същата социална държава, която Конституцията ни провъзгласява в своя преамбюл. Двете големи исторически постижения на левицата, от които нямаме право да се отказваме, са антифашизмът и социалната държава.

- Какво се случва с лявата идея? Жива ли е?

- Лявата идея сега е в криза не само у нас, а в целия свят. Левите сили така и не успяват да произведат убедителен отговор на глобализацията, защитаващ хората от всевластието на транснационалните пазари, и да предложи перспектива за повече справедливост. Но лявата идея е жива, защото предпоставките да съществува не само не са изчезнали, а са по-силни отвсякога: растящи неравенства, масово недоволство, несигурен свят, сриващи се социални системи, експанзираща бедност. Това са темите на лявото, не само как да спасяваме бизнеса. Последното е важно, само че не може да бъде ляв приоритет.

- Напоследък се заформи омагьосан кръг от предсрочни избори - има ли изгледи скоро да излезем от него и не се ли усеща умора у хората? когато чуят, че отново трябва да ходят до урните? 

- Така е, никога не сме имали толкова много избори за толкова кратко време. И няма гаранции, че това няма да продължи и през следващата година. Анализаторите спорят дали ще отидем отново до урните веднага след 2 октомври, без да е съставено редовно правителство, или ще се състави с кратък хоризонт, така че пак да отидем до урните много преди края на конституционния 4-годишен мандат. Не звучи мотивиращо за избирателя. Мисля, че партиите трябва да положат сериозни усилия да заговорят отсега за коалиционни варианти, ако не искат да сринат тотално избирателната активност. Защото, помислете си, ако на нас, избирателите, ни се казва, че на 2 октомври няма да се случи нищо важно и скоро пак ще има избори, защо изобщо да гласуваме сега, вместо да изчакаме следващото раздаване на картите? Рискът активността да падне дори под антирекорда от ноември м.г. е голям. И ще се задълбочи политическата криза у нас. Ще насърчи търсенето на радикални решения, с всички опасности, произтичащи от това. 

- Защо все по-често различни партии прибягват до предлагането на популистки политики?

- Популизмът е един от симптомите за криза на демокрацията. Под популизъм разбираме не просто стремежа да се идентифицираш с "добрия народ" и неговите въжделения, но и търсенето на вината в "лошия елит", пречещ на народа. В България това отдавна е норма. За виновни смятаме не елита на една или друга партия, а елита на всички взети заедно - "Всички са маскари". И затова политиците ни убеждават, че са на страната на народа срещу другите политици. В България, за разлика от Западна Европа, не говорим за антисистемен популизъм, защото популизмът владее и системата. БСП, ГЕРБ, ДПС у нас възникнаха като масови, със свой организационен живот, с претенции на по-ниските нива към по-високите. От масови все повече се превръщат в електорални, мобилизирани основно по избори, и които вече не са съвсем сигурни кого точно представляват. Свива се теренът на онези структурирани интереси, съставляващи базата на партията. На тяхно място идва желанието на партийните ръководства да се харесат на целия народ и да сочат виновните за тежкото състояние на същия този народ. Бурните процеси от последните 2 години направиха тази игра по-лесна. С изключение на "Възраждане", всички с някакъв шанс за следващия парламент са минали през властта, ако не като партии, то поне лидерите им. И затова всеки може да обвинява "предишните", а другият да му връща обвинението. И все говорят от името на народа. Това е порочен кръг, от който трябва да се излезе. 

- Как могат да бъдат убедени младите хора у нас да "прегърнат" левите идеи? 

- Смята се, че мнозинството млади хора по правило клони към левицата. Те имат по-изострено чувство за справедливост, възлагат повече надежди на обществения прогрес, не приемат икономическите йерархии за даденост, в много висока степен са отворени към преживяванията на другите. В България картината е обърната. Силно разпространено е идеологическото безразличие, а принадлежността към десницата е далеч по-популярна от лявата идентичност. Причините са разнообразни. Сред тях обаче трябва да се посочи специално неолибералната хегемония от последните десетилетия. Отвсякъде ни внушават, че не е модерно да си ляв. Гурутата на политическия дебат иронизират всичко ляво като безнадеждна носталгия към миналото или симпатична неадекватност на невежи люде. От всички посоки ще чуем, че трябва да се помага на бизнеса. А на хората? 

Оставаме с впечатлението, че те съществуват, за да обслужват бизнеса, а не обратно. Тази хегемония трябва да се пречупи. Необходимо е самочувствие на левия човек, наречете го исторически оптимизъм. Левицата у нас понякога успява да стигне до властта, но губи останалите социални и медийни битки - за миналото, за икономиката, за справедливостта в обществото. Младите хора вляво трябва според мен да добият политическата инициатива, за да стъпят върху постиженията си и да се борят за едно по-добро общество. В политиката често се случва те да бъдат използвани за масовка, за лепене на плакати, за изпълнение на спуснат отгоре норматив. В най-добрия случай се казва, че им се полага да правят политика за младите - да лансират идеи за образованието, за майчинските, за постъпването на първа работа. Мисля, че няма да осъзнаят огромния потенциал на лявото, ако не започнат да развиват политика за цялото общество, не само за себе си, в дискусия с ръководствата на левите партии. Това отвори шанса за победа на социалдемократите в Германия след години на тежки поражения и отлив на привърженици - партията даде на младежката си структура свободата да измисли и наложи посланията за изборите. Младият човек не се вдъхновява от това да бъде изпълнител, той иска да създава.