Ловци на келепир

Славчо КЪНЧЕВ*

"Съзнанието за собствено достойнство прави умния човек по-скромен, но същевременно и по-твърд."
Филип Домен Стенхен Честърфийлд (1694-1773), английски писател и държавен деец


"Проходимец" - дума, чието значение може да бъде открито в руско-българския речник: негодник, измамник, мошеник. Всъщност дълбокият й смисъл е "човек, който преминава през дадена ситуация с изгода за себе си". Без да е обладан от възвишена мотивация да бъде активен субект в нея, като за ръководно свое поведенческо начало да има обществения интерес. Произлиза от руския глагол "проходить" - преминавам.
Повече от две десетилетия това нарицателно съществително винаги изниква в моето съзнание, когато търся точния изказ за описване на мнозинството от персоните, взимали участие в управлението на България след 10 ноември 1989 г. На български език няма дума с толкова богато смислово съдържание.
Задавам си въпроса: кой е

злокобният тотем на българския народ

през последните 25 години, позиционирал именно подобен вид индивиди на ръководни позиции в държавното ни управление? Създали социална действителност, описана реалистично от Едвин Сугарев през 2011 г.:
"Все по-често - и понякога с ужас, се питам: какво става с тази страна? Какво е това бесовско хоро, което ни люлее, тези байганьовски чада, избълвани сякаш от мазната българска пръст, тези оскотели от несрета и жажда лица, които се носят с ветровете като сухи есенни листа; лудите, които си бърборят по софийските булеварди с обърнати към нищото очи; клошарите с техните бебешки колички, които ровичкат в кофите за боклук; примирените и прегърбени над щандовете фигури в евтините магазини, които ровят в купища полупрогнили плодове с някаква вцепенена, изцяло непроницаема налудност; тези гроздове лица в претъпканите автобуси, в чиито празни погледи човек може да разчете само нищото - и да огледа себе си като негов обитател; озверелите хлапаци с възпалени от коката нослета, които обсъждат на ъгъла кого да пребият или на коя да й го вкарат; силиконовите гърли и просташките дебели вратове с провесени златни синджири; малоумните властници, малоумните речи, малоумните вестници, малоумните реклами, малоумните телевизионни шоута: какво е всичко това, откъде е всичко това, защо е всичко това? Мога ли да нарека това място родина, мога ли да се почувствам сроден с този многогласен вой, който огласява нейните продънени пространства?
Ставам все по-сам, все по-изплашен, все по-лишен от смисъл в тази подивяла клетка. Приятелите ми си тръгнаха: някои обърнаха гръб и се хвърлиха в огромното, обезличаващо ги море на емиграцията; други подириха без време ложето на пръстта - и помахаха за сбогом, преди да потънат без вест...
Това е България днес - страна на сенки и уроди. На маловерци и настървени шебеци, шопари и лешояди, които жадуват само едно: да имат, да получат, да откъснат колкото се може по-тлъст къс от все по-мършавата и оглозгана национална мърша."
Завъртим ли обратно историческата лента, релефно изпъква фактът, че не професионалните и интелектуалните качества, дори не на първо място квалификацията и мениджърският опит, а способностите "всичко коз" са основната печеливша характеристика на предходническия тип политик. Да използва като инструмент за издигане умението да сатанизира другите, да надува розовите балони на социалните химери, да внушава неизчерпаем потенциал на решителност, да излъчва зомбираща увереност - дълъг е списъкът от поведенчески похвати за въздействие върху публиката.
В условията на отсъствие на перманентен контрол от страна на суверена върху дейността на властприлагащите се създадоха условия за възпроизводство на политици, които по своята некомпетентност, безотговорност и моралност са далеко под средното равнище на българската нация като цяло. Но в условията на общество, където доминира законът на социалдарвинизма за напредък на по-силния чрез неговата агресивност,

интелектуалците биват изтласкани

от управленската сфера.
Всъщност тяхната относителна тежест в държавното управление на България обективно намаля след индоктринирането, под натиска на външни сили, на т.нар. либерална демокрация, чиито идеи са разпръсквани в публичното пространство от тинк-танкове, захранвани чрез чуждестранно финансиране - тема, разработена от Достена Лаверн в "Експертите на прехода".
Но социалният пейзаж, "одемократичен" по либерален способ, съвсем не ентусиазира множеството от участниците в него. Дори Франсис Фукуяма - апологет № 1 на тази форма на обществения договор, признава: "Стагниращите заплати и нарастващото неравенство скоро ще заплашат стабилността на съвременната либерална демокрация и детронират демократическата идеология, както се разбира тя днес."
Още по-конкретно Робърт Райх, министър на труда в правителството на Бил Клинтън, в своята статия "Капитализмът убива демокрацията" пише: "Предполагаше се, че свободните пазари ще ни доведат до свободни общества. Вместо това днешната глобална икономика ерозира властта на хората в демокрациите по света. Добре дошли в действителност, където печалбата прецаква общото благо, а правителството има второстепенно значение в сравнение с големия бизнес."
Преминем ли върху територията на сухите цифри, показателно е, че по времето на американския президент Дуайт Айзенхауер таванът на подоходните данъци в САЩ е достигнал 91%, а понастоящем, около половин век по-късно, вече е само 36%. През 1988 г. Маргарет Тачър намалява максималната ставка на подоходния данък в Англия, която само десетина години по-рано е 98%, на 40%.
Относно България, би било неправилно да се твърди, че бизнесът директно налага изгодна за него схема за държавно управление. Тук е налице опосредствено влияние на големите транснационални компании чрез външнополитически канали за преформатиране на управленската стратегия по посока задоволяване на техните интереси. Независимо дали става въпрос за т.нар. диверсификация на енергийните доставчици или за предоставянето на дългогодишни концесии за използването на българските природни богатства от страна на чуждестранни компании. И всичко това реализирано при излишък от

дефицит на патриотично държавническо мислене

у проходимците. Че нали точно затова те биват квалифицирани като такива; именно понеже с реалното си поведение, а не чрез образите им от пиара, те се легитимират единствено в качеството си на съвременни алекоконстантиновски герои - ловци на келепира.
Колкото и да се стараят контролираните медии да предизвикат масова интоксикация и своеобразна колективна психоза у българското население относно императивните цели на държавното управление у нас, както и да го сугестират по отношение на мнимите достойнства на проходимците, то доверието, че политиците могат да помогнат с нещо, неотклонно спада. Най-ярък израз в това отношение беше сривът на доверието в парламента до 5% според социологическо проучване на агенция "Алфа рисърч" през септември 2011 г. И понеже България е парламентарна република, този резултат недвусмислено доказва генералната повреда в конструкцията, върху чийто фундамент функционира общественият договор - позитивното отношение към мястото и ролята, която заема основната институция на представителната демокрация.
Как е целесъобразно да действа една партия в България, ако желае да спомогне за

положителна промяна в ситуацията

В условията на дестабилизиране и заличаване на много от политическите идентичности, което доведе до разпад на голяма част от политическото пространство, е наложително съчетаването на силно конкретизирани ангажименти в една политическа платформа с приоритетно въвеждане на механизъм за пряк контрол от страна на суверена върху територията на държавното управление. Като въвеждането на контрол започне от правоприлагащата система. Не само защото в този смисъл са и препоръките на ЕК за България. Но, на първо място, понеже възможните функционални дефекти в тази сфера на държавното управление са установени отдавна. През 1652 г. Джералд Уенстенли в своето есе "Закон за свободата" пише: "Ако обществените длъжностни лица се оставят дълго време в съда, те се израждат и загубват смирение, честност и внимателна грижа за братята си, като се има предвид, че човешкото сърце е склонно да се препълва от буреносните облаци на алчността, високомерието и тщеславието, и въпреки че при първото си встъпване на правителствена длъжност те са били изпълнени от обществения дух, стремейки се към свободата на другите, както към своята собствена. Но като останат дълго на такова място, свързано с почести и величие, те стават егоистични, стремящи се към собственото си благо, а не към общата свобода."
БСП - при наличие на обективирана политическа воля у мнозинството от нейните ръководители, би могла да заеме в публичното пространство мястото именно на този субект с нов политически продукт по отношение на философията на държавното управление.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България