Гледам снимката от Ловеч. Река Осъм е полудяла, влачи дървета, кал и сигурно два-три незаконни гаража, обаче Покритият мост си стои. Не мърда.
И един човек пита:„Откъде ли е взимал Кольо Фичето цимент?“
Ех, брат ми... Откъде е взимал.
По онова време не е имало цимент. Нямало е и обществени поръчки. Нямало е европейски програми за „Устойчиво развитие на речните корита и иновативни мостови съоръжения“.
Кольо Фичето не е имал фирма „Асфалт-строй-наши-момчета“ ООД, която да спечели търга, да прибере капарото и после да иска анекс за още пет милиона алтъна, щото изненадващо се оказало, че водата в реката е мокра.
Нямал е и пиарки с надути джуки, които да обясняват по сутрешните блокове как „мостът е в процес на естествено слягане“ и че „фугите са нарочно оставени да дишат, за да минава наводнението през тях“.
Знаеш ли какво е слагал бай Кольо вместо цимент? Гасена вар, пясък, белтъци от яйца и... акъл. Слагал е чест. Слагал е името си. Щото тогава, ако мостът ти падне при първата придошла вода, не отиваш на Бахамите с парите от комисионната, а отиваш директно при пашата да ти скъси ръста с една глава. Гаранционният срок е бил доживотен.
Днес имаме нанотехнологии, 3D принтери, водоустойчив бетон марка 500 и специални полимерни смоли. И въпреки това, ако днешните „майстори“ трябваше да строят тоя мост, досега щеше да е отплувал към Дунава заедно с чисто новите пейки за по десет бона едната. Щяхме да му правим „ремонт на ремонта“ всяка пролет.
Така че, не е до цимента, приятелю. До материала е. И нямам предвид строителния. Защото градежът иска майсторлък и сърце, а не просто да усвоиш едни пари и да си биеш камшика.
Фейсбук

