Липсващият гарант

"За да постъпваш справедливо, не е нужно да знаеш много, но за да вършиш несправедливости с пълно основание, трябва основно да изучиш правото."
Георг Кристоф Лихтенберг (1742-1799 г.) - немски учен, писател и критик


Широко разпространено е схващането, че изборният процес е просто способ да бъде получено мнението на гражданите относно това на кого е необходимо да бъде делегирана властта и всъщност каква политика гласоподавателите предпочитат да бъде реализирана. Но подобен възглед изпуска предвид социалната динамика, която реално се случва в действителността.
Ролята на изборите в едно рационално общество не е едно и също със ставалото в по-ранните общества чрез съветването с оракула или свещеника или пък подчиняването на кралския указ.
Същността на демократическия процес за приемане на решения не е в избора, извършен чрез пускането на бюлетините в урните, а в идеите, които се появяват в публичното пространство в периода между изборите. Избирателите не са перфектното съдийско жури, което загребва от кладенеца на мъдростта своето решение, тоест избраният от гражданите политически курс е "правилният"! Както като отделни индивиди, така и като интегрално общество те търсят истината, или поне са длъжни да я търсят, ако са рационални. Те се опитват, макар и с грешки, да обяснят света и по този начин да създадат възможност за неговото усъвършенстване. В частност, на изборите гражданите не се занимават със синтез на решенията на свръхчовешкото същество - "общество". Те избират какви експерименти да бъдат предприети по-нататък и (най-вече) от какви насоки на социалния инженеринг да се откажат. Понеже вече практиката е отхвърлила предположенията, че те са най-добрите. Изразените от политиците в предизборните им кампании техни политически платформи (в общи контури и в детайли), са именно тези

предстоящи социални експерименти

Принципът на пропорционалното представителство често бива защитаван на това основание, че води до коалиционни правителства и компромисен курс. Но - не само според мен, - в компромисите, които по дефиниция представляват смес от курсовете на участващите страни, е налице незаслужено висока репутация. Безусловно те са за предпочитане пред прякото насилие при сблъсък между политическите групи с различни възгледи, но въобще те са лоша политика. Големият дефект на пропорционалното представителство се заключава в това, че третата по величина партия, а често и партия с още по-малка численост получава в законодателното събрание несъразмерна власт. Ето как се получава това. Много рядко (в която и да е система, в която има елементи на пропорционално представителство), става така, че абсолютното мнозинство от гласовете е получено само от една партия. Това означава, че ако в законодателния орган парламентаристите са избрани пропорционално на подадените гласове, нито един закон не би бил одобрен, ако някои партии не се обединят при гласуването с тази цел, както и никакво правителство не би било сформирано, ако някои от партиите не образуват коалиция.
Понякога това се удава на двете най-големи партии, но този вариант обикновено се възпрепятства от обстоятелството, че в реалността двете най-влиятелни партии в дадена страна логично е да стоят на диаметрално - или поне на много различни, - идеологически позиции. Затова и споразуменията между тях за съвместно управление са твърде трудно постижими. Ето защо най-често "политическото равновесие" се осъществява от ръководството на третата по електорална поддръжка партия, което решава с коя от двете най-големи партии да си партнира в правителството. В този вариант на практика не се осъществява принципът за равенството на подадените на изборите гласове, тъй като при провеждането на компромисна политика между платформите на двете партии, участващи в изпълнителната власт, елементи от политическия курс на третата по електорална подкрепа партия получават непропорционално голямо приложение в извършвания от правителството социален инженеринг, производен на същото положение в законодателния орган. Освен това самата процедура за договаряне на компромисна политика представлява противоречие на духа на демократичното управление, тъй като параметрите на компромиса сами по себе си не са одобрени от гражданите, или образно казано, избирателите получават блюдо, което не са поръчвали, а точно поисканото от тях липсва.

Големият дефект на компромисното управление    

при реализирани партийни коалиции във властта е фактът, че в този случай политическият курс не следва в чист вид нито една от политическите платформи на участващите в коалицията партии. Оттук следва и ключовият недостатък на компромисната политика, тоест на пропорционалното представителство. Който се състои в това, че когато такъв компромисен курс бива реализиран, а той довежда до провал, никой - включително и суверенът, - не извлича от провала никакви поуки, понеже този компромисен вариант на държавно управление не е бил свързан с ничия политическа идентичност. По този начин не се реализира смисълът на политическия процес: да бъдат извършвани одобрените от гласоподавателите насоки на обществено развитие чрез извършването на избор от тяхна страна на политическия пазар между различните представени хипотетични варианти за бъдещ социален инженеринг. Като бъдат подложени на практически изпит техните качества за разумност и позитивен ефект. И, което е определящо, бъдат отхвърлени неадекватните спрямо социалната действителност.
За елиминирането на този структурен дефект на демократичния процес съществуват два възможни варианта на реални политически практики, функциониращи в други държави.
Първият е въвеждането на мажоритарната система за гласуване. При този вариант всички загубили изборите партии са напълно отстранени от властта. В това положение избраният от мнозинството на избирателите модел за социално управление може да бъде реализиран в чист вид на практика, следователно да бъде подложен на проверка в реалността. Без да бъде смесван с най-важните предложения на конкуриращите партии. Тогава върху управляващата партия ляга изцяло отговорността за провежданата политика и гражданите - напълно ориентирани от нейните резултати, - се произнасят чрез одобрение или отхвърляне на следващите избори. Тоест те дават оценка на извършвания социален експеримент, който е следствие от една ясно заявена политическа платформа.
Другият вариант за минимизиране на недостатъците на пропорционалната изборна система е държавният глава да притежава право на законодателна инициатива.
При  реализирането на тази хипотеза са налице два благоприятни фактора за гражданите. Първо, държавният глава е освободен от натиска на вътрешно- и междупартийните конфронтации, често свличащи се до елементарното ниво на междуличностни сблъсъци, по простата, но достатъчна причина, че неговият пост по време на мандата му е независим от поддръжката (или оттеглянето й), от дадена политическа формация. Както показаха последните избори за президент у нас, твърдият електорат на която и да е от двете най-влиятелни партийни платформи - ГЕРБ и БСП, съвсем не е достатъчен за набиране на необходимите гласоподаватели за победата. Оттук следва, че кандидатът за държавен глава, за да има реални шансове да бъде избран, е наложително в своята предизборна платформа да не бъде стегнат в менгемето на дадена партийна идеология, нерядко изпадаща в схоластика, с цел запазване на твърдите поддръжници. А да манифестира политически позиции, които са отзвук не на интересите на партократично-олигархично-бюрократичния (псевдо)елит, а изразяват очакванията на онова множество от хора, за които още френският просветител и философ Жан-Жак Русо (1712-1778 г.) е казал: "Именно народът съставлява човешкия род. Онова, което не е народ, е нищожно малцинство, то не влиза в сметката".

Кои са тези изконни човешки очаквания,    

съотнесени към настоящата обществено-политическа обстановка в България?
Социологическите проучвания категорично ги посочват: безработицата, повишаването на цените, престъпността и по-конкретно корупцията, проблемите в здравеопазването и т. н.
Наистина съгласно чл. 101, ал. 1 от понастоящем действащия основен закон, държавният глава има право мотивирано да върне вече одобрен закон в Народното събрание за ново обсъждане, което не може да му бъде отказано. Но народните представители могат да преодолеят наложеното вето дори не с квалифицирано мнозинство, а с половината от всички народни представители.
Правото на президентско вето би могло да бъде разглеждано условно като "отрицателна" законодателна инициатива, но само като реакция на законотворчески акт от страна на народните представители. Макар че тя би могла да бъде инструмент за социална защита на българските граждани, като преграда - макар и преодолима, - спрямо въвеждането на нормативна база, която пряко или непряко нарушава интересите им, то тя е с твърде ограничен тематичен потенциал, понеже насоките на законотворчеството се определят в парламента.
Именно правото на законодателна инициатива на държавния глава би било ефективна предпоставка и гаранция за защита на обществения интерес.
Освен това законопроект, представен от президента в Народното събрание, би освободил партийните формации от инерцията на междупартийните пазарлъци и конфронтации, а, от друга страна, би ги дисциплинирал да се научат да разглеждат законопроектите по същество, с оглед интересите на суверена, ако не желаят следващата изборна дата да се превърне сто на сто за тях във Видов ден и да получат един избирателен шут по самозабравилото им се тарикатско его.
При положение, че законопроектът на държавния глава не получи одобрение в Народното събрание, то той има следващ ход: да го предложи (сам или в пакет с други неодобрени негови законопроекти), на всенароден референдум. Като по този начин очертае позициите на противопоставяне. Като то няма да бъде всъщност между президентската институция и Народното (уж!) събрание, а между парламента и българския народ. Каквато конфронтация де факто съществува през целия период на т. н. преход от 10 ноември 1989 г. досега.

Правото на президента

на нашата държава, която е квалифицирана (поне в основния закон) като "република", би отговаряло и на републиканската идея за политическо участие на гражданите, и то пряко, в решаването на държавните дела, която идея е била осъществявана още в родината на демокрацията - древните гръцки градове републики. Като всеки свободен гражданин е имал право да предложи законопроект.
В сегашните условия на пропорционална избирателна система за определяне на народните представители, овластяването на държавния глава с правото на законодателна инициатива би било едно целесъобразно развитие на идеята на френския социолог и просветител Шарл Луи Монтескьо (1689-1755 г.) за разделението на властите, техните "тежести" и "противотежести". Като не оставаме в плен на схоластичната догма (удобна за (псевдо)елита), че властите са само три: законодателна, изпълнителна и съдебна.
Понеже всъщност властта е само една - тя е на суверена!

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България