20 Август 2019вторник12:38 ч.

Художник Людмил Асенов

Белетристика

Лейтенантски щуротии

Разказ от Димитър Копривленски

/ брой: 88

автор:Дума

visibility 44

             Военните пътуват често.

             Военните са все на път.

             Наесен тях ги местят,

             когато птиците мълчат...

             Евстати Бурнаски

Тези стихове лейтенант Богомил Маков щеше да чуе, запомни и да си ги повтаря къде наум, къде на глас много по-късно. Тези стихове може би още не бяха написани. И може би заедно с поета младият офицер трябваше да изстрада годините и дните. От които щяха да се родят редовете и строфите. Тепърва трябваше да зреят мъжете и приятелствата. Да се формират характерите и съдбите.

А сега лейтенантът, с по-малко от две години служба в първия си гарнизон, скоротечно се оказа във втория. Това бе първото му преместване от многото, които щяха да се заредят. Като по заявка, през есента. Второ окапване на листата по дърветата в един гарнизон не дочакваше. За да може години по-късно с привичен жест многозначително да свива пръстите на двете си ръце. И да изброява къде бе служил. Или пък щеше да дели прослужените години на две. Излизаше същото. И като старши офицер щеше да се гордее с лейтенантските си години. А като че ли особено с щуротиите. Просто нямаше време. Набързо нахвърляше всичко в големия мукавен куфар и... тръгваше. Години само за местене. Ни семейство, ни момиче дори. Нищо... А може би имаше все пак и малко романтика. Въпреки всичко! Нали бе млад? Кому другиму се полага повече да помечтае! На генерала или на полковника! Боже!...

Пък и ако не бе обикалял всичките тези гарнизони, щеше ли да получи онова писмо от Галя. Което никога през годините не забрави. И колчем се оказваше сгоден случай, разказваше, украсяваше. И сам си оприличаваше писмото със стиховете на поета. "Сега е есен. Жълтите листа се ронят от дърветата. Като едри капки топлина. И падат по нашите сърца. Дните си отиват. А ние оставаме. За да дойде обичта... Вие сте отскоро в нашия град. Виждам ви често вечер. Ще ви се обадя. Или ще ви чакам в неделя пред киното... Ще ме познаете ли? Галя." Галичка, Галенце, Галя-галеничка... Моя момичка!

Това бе най-хубавото писмо, което можеше да получи въобще един млад офицер. От най-прелестното момиче. От момичето с най-хубавото име. Галя! Сигурно е с черни прави коси... Не, може да е руса.

И се завъртяха миговете, часовете, дните... В малкото градче съвсем не бе толкова лошо, колкото си бе мислил, чувал, представял. Набързо си намери квартира в центъра. Съвипускникът му лейтенант Андреев сякаш го бе чакал. Живееше сам и го прие с радост. Сетне пък щяха да станат неразделни приятели. Въпреки очевидното несходство външно. А може би и тъкмо заради това. Но безусловно си паснаха по характер, по душа, по интереси, по лудории и мечти.

Лейтенант Андреев бе висок, строен, със сламено-рус щръкнал перчем и сини очи. "Модроокия офицер", наричаше го майката на бъдещата му съпруга. Бе с душа на поет. Рисуваше и пишеше стихове. И бързаше всичко да покаже и прочете на колеги и приятели. Които също бързаха да го похвалят: "Браво, Андро, браво!..." Само лейтенант Маков не бързаше с похвалите. И щом станеше дума, особено за стихове, особено в ресторанта, почваше да го цели: "И какво искаш да кажеш? За кого си ги писал... Толкова ли можеш!..."

И вместо да се разсърди, "поетът" Андро прегръщаше през рамо по-нисичкия си съквартирант и приятел и без грам преструвка почти декламираше: "Благодаря ти, братле, само ти ми помагаш..." И си тръгваха от ресторанта. Или тръгваха натам, където сервитьорката леля Трена им бе "открила сметка". И двамата млади офицери се хранеха и черпеха "по тетрадката". А като получеха заплатите си, се разплащаха. Без да питат и без да знаят "сметката". Колкото кажеше леля Трена. За тях бе важна младостта. А парите само й пречеха. Но не успяваха много! Защото и леля Мара от хлебопекарната понякога ги спасяваше. С топла питка и полепнали по нея въгленчета и недоиздухана пепел. Направо от пещта. Бе им на пътя за работа.

През тези дни лейтенант Богомил Маков непрекъснато мислеше за писмото. И очакваше Галя да му се обади. Градчето взе все повече да му харесва. За сметка на "голямото село", където бе попаднал случайно. И за което мнозина навярно му завиждаха. Уви, напразно. В големия град дори едно свястно приятелство не успя да "върже". А тук с лейтенант Андреев се съешиха като гърне и похлупак.

Сутрин пресичаха площадчето с име на патрона на града, където подранилите поливачи си бяха вече свършили работата. И от алеите с цветя ухаеше силна свежест. Неусетно стигаха до казармата над каракачанската махала с големите нови къщи и момичета с дебели плитки. И преди да се разделят, Андро заговорнически слагаше пръст пред устните си и дяволито смигваше: "Боге, никому дума за това, което си говорихме..." Бяха мълчали през целия път, всеки с мислите си за настъпващия ден. Прихваха по детски и поемаха към своите взводове.

Друг път начеваха спор чии ботуши са по-лъснати. А на следващата сутрин кадифето още по-настървено гланцираше кончовете. С коментарите: "Ако ботушите ти не са лъснати, не личи откъде започваш, слял си се с пръстта и прахта..." Тук по-напорист философ бе лейтенант Маков. Установило се бе жестоко съперничество в това "ваксаджийство" между двамата млади офицери. Което естествено се пренесе и между артилерийските им взводове. Кой взвод по-добре ще отговаря на поздрава, ще марширува, ще стреля, ще служи караул... Покрай взводните си командири войниците сами се палеха!

На сутрешния развод лейтенант Андреев заставаше пред взвода и след звънкия отговор на поздрава следваше команда "Ура!". И вдигаше ръката от козирката над главата си. Което означаваше, че викът "Ура-а-а..." трябва да гърми, докато е вдигната ръката. И младите гърла се деряха в "Ура-а-а..." по войнишки и младежки. Огласяха казармения район и знаеха, че спрат ли, от другия край на района, от другата страна на сградата ще чуят по-продължителното и по-силно "Ура-а-а..." на взвода на лейтенант Маков. Сетне надпреварата продължаваше и на тренировките по огнева, по стрелба.

Минаваха дните, минаваха вечерите, а Галя все не се обаждаше. Настана неделя. А до часа на срещата е още толкова далеч. Лейтенант Маков от сутринта се заприготвя. Пак препра и преглади единствената си бяла риза. Същото стори и с цивилния си костюм. А в това време съквартирантът му се въргаляше на леглото. Май че спеше, когато излезе. Тихо затвори вратата. И пое за съдбовната среща.

От квартирата до киното не бе далеч. И младият офицер застана пред входа като млад войник на пост пред знамето. Тръпен, нетърпеливо очакваше. И щастлив. Очакваше Галя. И сякаш загуби представа за времето. Първо унесен, сетне неспокоен, накрая...

- Няма ли я? - дочу отзад през рамото си нечий глас. И тутакси го позна. По прегръдката през рамото. Беше лейтенант Андреев. Само не разбра откъде и как се появи. И някак съучастнически, със странна лекота, като въздишка отрони.

- Няма я. - С което излезе и от унеса, и от тревогата.

- Нищо, хайде да отидем в ресторанта. - Заради разликата в ръста тази прегръдка винаги стоеше добре. И леля Трена ги пое.

Сетне дните отново се завъртяха. Без скука и без тъга. Просто наистина нямаше време. Дните им идваха с артилерийското "Ура-а!", промержеляваха през оръдейните дула и си отиваха ведно с мрака на вечерта. Войниците чакаха взводните си командири. Правеха смислени дните и годините им. Но младостта си е младост. И момичета - накъдето се обърнеш. А Андро бе истински чаровник. На едно - лаф на френски, на друго - стих за любов... Тълпяха се край него. И покрай тях и лейтенант Маков понякога кяреше, успяваше с някое запознанство. Не бе безумно напиращ, но и не бягаше.

Странно как тази вечер се бяха прибрали в квартирата по-рано. Обикновено тук само преспиваха. И по навик почиваха с книга в ръка. А още по-обикновено Андро се бе излегнал така, че не се разбираше добре накъде са му нозете и накъде главата. В стаята хлуеше глъчката от улицата и бяла лунна светлина. Завеси нямаше.

- Сега е есен. Жълтите листа се ронят от дърветата... И падат в нашите сърца. Дните си отиват... - лейтенант Андреев като че четеше писмото на Галя. Дума по дума, ред по ред. Гласът му, някъде изпод завивката, бе особен, а и тишината в стаята ехтеше!...

- Ти си чел писмото, писано за мен. Ти си надничал в душата ми... Като крадец през ключалка. Писмото стои под възглавницата... Писмото на Галя... Ограбил си ме... - лейтенант Маков се задъхваше. Не можеше да спре... Пък и не можеше да разбере какво изобщо е станало. Не бе на себе си. Уж настръхнал, пък неподвижен. Не бе за налитане на бой, но не бе и за... овче блеене, за мижене...

- Прощавай, приятелю, не исках да те наранявам... - Андро бе станал от леглото и като че гузен приближи приятеля си. Прегърна го привично през рамо и като чоглав се заоправдава. - Разбираш ли, бях началник на караула. Не спах цяла нощ. Мислех за теб. Исках да си щастлив. Поне за малко. Ще ми простиш ли? Аз написах тази щуротия.

Сидеров обвини ВМРО и НФСБ в заговор срещу Борисов

автор:Дума

visibility 3

Бедственото положение в Свищов остава до петък

автор:Дума

visibility 22

Горещините се завръщат, до 35 градуса днес

автор:Дума

visibility 107

София пръска нови милиони за боклуците

автор:Деси Велева

visibility 193

/ брой: 159

"Росатом" участва в конкурса за АЕЦ "Белене"

автор:Дума

visibility 175

/ брой: 159

Сред първите сме в света по замърсяване със серен диоксид

автор:Дума

visibility 137

/ брой: 159

Приключи делото на оманския фонд срещу България

автор:Дума

visibility 246

/ брой: 158

ООН: В света има 70 милиона бежанци

автор:Дума

visibility 146

/ брой: 159

Турски военни части влязоха в Сирия

автор:Дума

visibility 172

/ брой: 159

САЩ обмислят морска блокада на Венецуела

автор:Дума

visibility 179

/ брой: 159

Кратки новини

автор:Дума

visibility 125

/ брой: 159

Дете от Свидня и "Надежда"

автор:Лозан Такев

visibility 306

/ брой: 159

"Родна стряха" - минало без бъдеще

автор:Деси Велева

visibility 214

/ брой: 159

Датата

автор:Дума

visibility 126

/ брой: 159

Ада тепе - рударство на 3500 години

автор:Велиана Христова

visibility 514

/ брой: 158

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ