Левски във Вароша

Веселин ДЖАМБАЗОВ

Този разказ е по достоверен случай, разказван ми като дете от възрастни роднини. Описаната къща е на тези мои роднини или съседна на тяхната къща. Не ми е известно случката да е описана или публикувана някъде.
В старинния квартал "Вароша" на град Ловеч издигат снага много достолепни възрожденски къщи. Най-често те са на два ката, с големи чардаци с шарени миндерлъци, с покрити с плочи покриви, с високи дувари, с големи порти и сенчести дворове с омайващ аромат на дъхави цветя. В една от тези къщи се разиграла тази почти неизвестна история.
Васил Левски обожавал спокойствието и уюта на "Вароша", харесвал прямотата, честността и духа на будните му жители, наслаждавал се на всичко в това гнездо на българщината и без колебание го превърнал в столица на организираното от него революционно движение. Затова често отсядал в спретнатите му къщи - било по важни комитетски работи или просто за приятелска раздумка. Не пропускал и вече споменатата къща, където се чувствал сигурен и защитен между дебелите каменни зидове и окованите с желязо здрави порти. За всеки случай имал и скривалище - съвсем малко, плътно затворено отвсякъде, добре изолирано пространство под стълбите към чардака.
В къщата имали навик да се отбиват и две заптиета от близкия конак. Те много обичали бялото сладко, кафето и чашата студена вода, които младата и пъргава домакиня им сервирала на чардака, макар и не кой знае с каква охота.
В един зноен летен следобед Левски отмарял в сенките на двора. На вратата зачукали заптиетата. Левски бързо изчезнал в тайното скривалище. Домакинята посрещнала нежеланите гости и пребледняла, с треперещи ръце започнала да ги гощава. Турците усетили притеснението на жената, загрижено започнали да я разпитват какво се е случило, но никак не давали вид, че смятат скоро да си тръгват. Тогава младата жена бързо се шмугнала в съседната одая, грабнала спящата си рожба от окачената на тавана люлка и зверски започнала да я щипе. Малкото същество огласило с писъците си цялата къща, а майка му обяснила, че е много болно. Всъщност, тя се притеснила да не би в малкото и задушно скривалище Левски да се задуши, закашля или с някакъв друг неволен звук да се издаде. Олелията го предпазвала от подобно недоразумение. Турците гузно си тръгнали.
Левски, бледен и потен, излязъл от неудобното си убежище, сграбчил и силно притиснал до гърдите си разплаканото дете. Мълчаливо го галил по главицата и целувал почти разкървавените от щипането места по малкото телце. Блесналите му очи сякаш говорели: "Бедни ми народе, ти не заслужаваш и повече няма да влачиш оковите робски. А ти, мило дете, скоро ще посрещнеш свободата. Едва ли това щастие ще имам и аз."
Неизказаните думи се оказали пророчески.