Левски и прагматиците

Наближава 19 февруари... Колко ли нашенски дюкянджии и сарафи са се подготвяли за ежедневния алъш вериш тогава, когато Левски е тръгнал към бесилото? Колко ли неразумен, да не употребим друга дума, е изглеждал той за тях? Тяхната тарикатска логика е несъвместима с неговото геройство. За тях свободата и търговията са различни работи. А все пак ние славим Левски, а не дюкянджиите. "Нито един човек не загива за истината. Героите загиват за това, което искат да е истина." Тази афористична фраза на Оскар Уайлд отразява реалност, която може да изглежда  цинично. Идеалът в политиката често се възприема  иронично от онези, които не са смеели да го следват. А са умирали мъдри хора, които не са били употребени глупци. Те тихо са решили, че някой следва да свърши "на подвига черната работа", както пише Г. Константинов. Ние славим  бесилото на Левски, което би изглеждало отблъскващо като изживяване, ако не напомним, че  Вазов го сравни с Кръста!
Няма защо да подминаваме истината, че по-голямата част от идеите на Левски не са реализирани. Особено за святата република. България далеч не е мечтаната страна в проектите  на повечето загинали герои. Но на европейската карта се появява държава с изстрадалото име България. Някой трябваше да умре за това, а не само да подари част от алтъните на баща си за рискованото дело. Това е историческата реабилитация на хора като Дякона. Но именно разминаването между идеал и последвала реалност предоставя възможност за различни тълкувания и предположения за неговите преживявания в последните му дни преди краткия път към една бесилка.
Още със стиховете на Ботев и Вазов и от летописите на Захарий Стоянов Левски става носталгичната тръпка на българите по славно минало. Много повече от Крума и Симеона. Тази идеализация може да бъде обяснявана като феномен от различни страни, но е безспорна като конкретни  основания. Ние още не знаем как така точно Левски, а не Ботев, стана наш идол за всички времена. При това, да не забравяме, че това обожание е отправено към най-мълчаливия, най-непретенциозния и най-последователния български революционер. А той произнасяше уж прости фрази, които имаха библейски смисъл и общочовешки магнетизъм. По това време неговите връстници в Българско тръгваха да учат с алтъните на бащите си в Европа.
Във времето на Левски мацинистката идея за паралелно осъществяване на национално освобождение с принципи на социална справедливост е почти навсякъде мъртва. Новите държави в Европа се създават от монарси, графове, генерали, канцлери и аристократичния елит. Ирландците и унгарците се провалят, защото са се опитали да направят всеобщо движение, съставено от всички съсловия. Този резултат има парализиращ ефект спрямо бъдещи подобни акции. Решителните революционери са се превърнали в мрачни съзаклятници и бомбаджии, изолирали се в тайни общества, които произнасят мистични клетви за мъченическа смърт. Италианските карбонари и ирландските шинфейнери са възприемани повече като екзотика, отколкото като заплаха. Левски би следвало да е разколебан от такава динамика. Ще кажете "Ами, нали така и стана". Да, но без неговите комитети нямаше да е толкова лесно при Съединението, нямаше да има "българско чудо", нямаше да има Одрин. Търпеливото изграждане на  такава система скоро ще направи България равна на балканските си съседи само двадесет години след нейното закъсняло Освобождение.
А какво може да се каже още за Левски в нашите времена? Не сме в състояние вечно да откриваме в архивите непознати факти за него при всяка годишнина. Понякога го актуализираме доста вулгарно. А все пак не може и да я отбелязваме само с патетика. Това, че е единствената личност, която ни обединява, не носи никакво успокоение. Колко много хора държат в кабинетите си неговия портрет? И как търсят разни многомандатни длъжности, като че ли Левски е настоявал за такава. Ако приемем, че има нещо божествено в Апостола, вероятно ще се смутим от безутешното наблюдение, че враждуващи българи са се клеветели и избивали в неговото име. Нима така не е било и с Бога? Едно тревожно съпоставяне, което само потвърждава аналогията.