Летен спомен от хотел "Журналист"

"Международният дом на журналистите е перфектното място за Вашата лятна ваканция". Така пише на сайта. Повярвахме му. В Съюза на българските журналисти направихме резервация за цялото семейство. За пръв път ще почиваме там. Като съюзни членове - с 20% отстъпка за храната.
Стоварваме куфарите във фоайето пред рецепцията. Съобщаваме, че имаме резервация. Млада жена поглежда в компютъра и ни информира, че нямаме резервация. Леко се стъписваме. Показваме бележката, издадена от СБЖ. Вече с досада, жената повтаря: "Нямате резервация!" Приближавам се няколко крачки и с опит за овладян глас, смирено обяснявам и питам: "Пътували сме 500 км. С половин вагон багаж. Направили сме резервация преди месец. Вие ми казвате, че нямам такава. Според Вас, как се чувствам?" Отговор като плесница: "Та аз да не съм психоаналитик?" Последва тежък поглед, после безразличие и дамата се обърна към компютъра си. Нещо като: "Следващият, моля!"
Жена ми е хладнокръвна. Звънна на номер, написан на гърба на бележката. От другата страна любезно ни съобщават номерата на двете стаи. Рецепционистката ни хвърля ключове. Отдъхваме си.
Влизаме във високото тяло на базата. Няма никой. Мръсно. Качваме се и отключваме едната стая. В банята - мръсни мъжки боксерки и мръсна пожълтяла кърпа на радиатора. Пускам крана - няма топла вода. Търся дистанционно за климатика. Няма. Слизам на рецепцията. По повод на боксерките ме информират, че утре ще пратят някой да ги прибере. Дават дистанционни за климатик и телевизор. Качвам се обратно. Климатикът не работи. Телевизорът не работи. Поглеждам някакво бюро. От него виси шпертплатова лайсна. Чудя се дали да изтичам да купя лепило, за да я залепя, или да купя ножица, за да я отрежа. А мога и да я скъсам. Не бива. Културни сме. Оставям я така.
Жена ми и едното дете тръгват на вечеря. Нервиран съм, отказвам вечеря и сядам на балкона - поне да гледам морето, за което на сайта пише, че е гледка "спираща дъха".
Връщат се от вечеря. Съобщили на персонала, че като съюзни членове ползваме 20% отстъпка. В отговор - тъпи погледи. Попитали къде трябва да платят. Вдигане на рамене. Леко са се притеснили, че няма на кого да платят, но в един момент спират проучването. По масите - стари, употребявани, хартиени покривки, остатъци от храна и мухи.
На сутринта бързо събираме багажа. Добре, че не платихме предварително. Плащаме една нощувка. Никакви въпроси. "Довиждане", казвам. Отговор няма. Не са психотерапевти.