Леля Данчи и другите

Ганчо Ганчев, Бургас

Ако през жизненият си път не си се изкачил поне на една височина в планината, ако не си видял дъното на морето, ако не си посадил едно дръвче на земята, ако не си запалил една свещичка и ако не си нахранил поне един човек, попитай се защо си живял на белия свят.
Когато си на върха, ти си човек обгърнат от боговете, любуваш се на безкрайността, искаш да докоснеш звездите и да летиш към простора на вселената.
Когато си под бурните вълни на морето и плуваш уверено всред пасажи от животинския свят и се гмуркаш към бездните, ти си едно цяло с този свят на живот и природа и ти се иска да живееш там, всред свободните рибки, охлюви и миди между красивите водорасли, които се веят, като че ли вятър ги брули.
Когато животът те е обрулил и ти е отнел последните надежди за живот, като стария дъб през късната есен, останал сам с голи клони и опадали листа, единствената ти утеха е да запалиш свещичка и докато ти свети, да премислиш защо си живял и какво си създал през този кратък живот.
Ако си живял достойно на този свят, ако душата ти се вълнува, ако сърцето ти страда, че не си постигнал мечтите си докрай, продължавай да се бориш с бурите на живота, за да те запомнят поколенията с добро.
Достойнството на един човек не се измерва по това дали той е живял добре, а по това какво той е допринесъл за другия до него и около него, за хората и природата, с които живее. Ние, българите, оценяваме добрината на човека, когато напусне земния рай, и често казваме "той беше добър човек". Погълнати от лабиринта на живота, не забелязваме добрите хора около нас, с които стотици пъти сме общували, не знаем, че този до теб е проявявал героизъм, като е спасявал човешки живот, като е извършвал стотици добри неща за теб и околните.
Стоим си седнали на прохлада под сянката на дебелия чинар и кротко си приказваме за изминалия живот, за децата и внуците и най-вече за внуците, които най-много жалим и обичаме. От време на време си пускаме и шеги: "Лельо Данчи, защо не носиш бастун?", а тя отговаря: "Той, моят бастун, отиде и още го няма, може би е при дъщерята-" "Ами ти къде си ходила, че идваш отдолу?" "Ходих при сина да си видя малкия внук." А до сина й има поне километър и пак толкова обратно. Аз като мъж и с по-малко години от нея не бих се хванал да извървя този път, а тя почти на 85 години, като мравка върви и не й пука. Изведнъж се сети и ми казва: "Там до църквата, преди подлеза, една млада жена плаче и вика за помощ и затова се забавих." "А ти какво?" "Просто си свърших работата." "Каква работа?", попитах отново. "Детето започна да диша ускорено, тя, милата, не знаеше какво да прави, започна да ме пита как се казвам, коя съм, каква съм. Отговорих, че съм бивша сестра, сега баба, и си тръгнах." Замълчахме за малко, после възкликнах: "Абе, Георгиева, ти си проявила геройство, спасила си живота на един бъдещ човек, който като теб, надявам се, ще прави добрини на хората." Тогава тя кротко и смирено само добави: и друг път се е случвало да спасява дечица. А аз продължавах да си мисля за случилото се, как щяха да хвърчат линейки, как докато пристигне помощта, какво можеше да се случи, че като отиде в Спешното, дали ще има подходящ лекар... Мислех си и за лошото, и за доброто. Нека хората и майката на това детенце да знаят, че тази слабичка, едва кретаща от болести и пределна възраст жена се казва Йорданка Георгиева, бивша медицинска сестра. Сега хората в квартала я наричат леля Данчи, медицинската сестра. Тя продължава да се отзовава на молбата на болни хора да им поставя инжекции - имала лека ръка. Виждал съм я в пек и мраз да отива при болни хора, без някой да и осигури превоз, за едното "благодаря", а понякога и това не е получавала. Много често между хората се говори: "Направи добро, за да получиш и ти добро". Така се случва и с леля Данчи. Преди две години попада в спешното отделение и оттам - на операция. След консултация с близките й става ясно, че операцията е рискована, с опасност за живота й. Чувайки разговора, болната хваща ръката на младия лекар и му казва: "На моя отговорност, докторе". Решението е взето и след няколко часа  Данчи е спасена.
Има много добри хора, които всекидневно вършат много добрини за хората, каквито са леля Данчи и нейният лекар, но ние не всякога ги забелязваме, за да им благодарим, а те да почувстват, че не са живели напразно своя живот.
Леля Данчи много често е разказвала за детските си години, които не са много завидни. Помни и най-мрачните години на войната, помни и разказва как под строй по заповед на фашистката власт в Айтос децата са принуждавани да заплюват убитите партизани и ятаци. Когато видели как майка и двата й сина са разстреляни и хвърлени на площада, децата от ужас се разплакали и хукнали да бягат, а полицаят ги посрещал с бича си. До тях лежал окървавен Атанас Манчев, в разцвета на младостта и творчеството си поет. С много мъка разказва за тези годни, разстройва се от спомените си и след всеки разказ ще каже: "Какво знаят сегашните млади - нашите деца и внуци."
Понякога се натъжавам, като срещам възрастни хора, за които никой нищо не знае, а те през краткия си живот също са правили само човешки добрини на хората, а някои по-млади са готови да ги унижат, да ги нагрубят за това, че те сега имали права... То едни права, ама нейсе. Затова и ви разказах за леля Данчи, една жена сред хората, които взаимно са се уважавали и живели през изминалите години достоен живот.