21 Май 2022събота09:02 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над страната ще преобладава слънчево време с по-значителни увеличения на облачността преди обяд над източните, а след обяд над планинските райони и там ще се развива купесто-дъждовна облачност, на места ще превали и прегърми. Ще духа слаб до умерен северозападен вятър. Максималните температури ще бъдат между 22° и 27°, по-ниски по Черноморието, в София - около 22°. Днес над страната ще преобладава слънчево време с по-значителни увеличения на облачността преди обяд над източните, а след обяд над планинските райони и там ще се развива купесто-дъждовна облачност, на места ще превали и прегърми. Ще духа слаб до умерен северозападен вятър. Максималните температури ще бъдат между 22° и 27°, по-ниски по Черноморието, в София - около 22°.

Проф. Златимир Коларов:

Лекарят е обречен да бъде добър

На Балканския полуостров всичко е нестандартно и това обяснява защо тук има кръгъл триъгълник, а по света никъде го няма, твърди ревматологът - писател и сценарист

/ брой: 154

автор:Ева Костова

visibility 2582

Златимир Коларов е роден през 1954 г. в София. Завършва медицина, работи 10 г. като лекар и асистент по вътрешни болести в Бяла Слатина, Пазарджик и Пловдив. В момента е ревматолог в Клиниката по ревматология на МУ - София. Автор е на стотици научни статии и съобщения. Занимава се с литература и има пет книги. Автор е и на два сценария за документални филми и един за игрален, който бе излъчен по БНТ. Филмът му за Димитър Димов е отличен с първа награда на международен фестивал, а игралният "Пътят към върха" печели приз на Евро-азиатски фестивал в Оренбург, Русия.  

- Докторе, как започнахте да се занимавате с литература?
- Бях на 11 г., когато започнах да пиша, това е неистово желание да се изразяваш с думи. Преместих се от едно в друго училище, идвах от беден квартал на София в базово училище, което създаде отчуждение от новия клас - те бяха богато облечени деца, които ме гледаха с пренебрежение.  В часовете по немски почнах да пиша първия роман за Цар Калоян. Класната ми в четвърти клас ми е направила всъщност огромен комплимент, но по лош начин, смътно си спомням, но тя ме попита: "Златимире, знаеш ли какво е плагиат?". Де факто тя не е повярвала, че аз съм написал тези неща тогава, с което ме отряза и дълго не писах. После чак в 6-7-ми клас продължих. Оттогава желанието ми винаги е било да бъда социолог, писател, историк, археолог, но така се случиха нещата, за което съм безкрайно благодарен, че станах лекар.
Много голяма роля изигра приятел на майка ми и баща ми, който, когато трябваше да взема това съдбоносно решение за професията, ми каза - един мъж трябва да има стабилна професия, с която да си храни семейството. Той беше летец и ми каза - ти винаги можеш да се занимаваш с история или литература, но вземи една стабилна професия в чисто житейския смисъл. Тогава избрах медицината.
Обичам да се шегувам, че в мене има няколко души, които са коренно различни. И имам трудната задача да балансирам между тях - единият иска да пише научна литература, другият иска да пише художествена. Единият иска да изучава света и да го описва, другият иска да му се наслаждава и да го съзерцава... След дълго писане на медицинска литература ми дойде идея за разказ, пиша, пиша,  прочитам - никаква литература, пълна боза.  Науката обяснява, литературата внушава. Науката гледа на детайла и го обяснява, а литературата работи само с детайла и с внушението от него. Общото между тях е, че работят с един и същи материал - езика. Възприемам езика като огромно предизвикателство. За мен е огромно желанието да се пробвам във всички стилове. Имам научно-популярна книга за пациентите, пет художествени книги - сборник с разкази, който се нарича "Отблясъци от далечни светкавици" - той е посветен на загиналите в Косово християни и мюсюлмани. Тази война в центъра на Европа не ме потресе, тя ме разтресе. С темата за войната се докоснах до жанр и стил - магически реализъм, който аз самият не приемам. За мен латиноамериканските писатели са големи автори, но не мога да ги почувствам. Този стил ми е далечен, чужд. Темата за войната, абсурдът, ражда абсурда, заложен в самия стил.
- Самата проблематика си намира стила ли?
- Да. Темата, която извлича жанра, стила. Всичките ми книги са в различни стилове. Умението да овладеем себе си, да признаем на другия човек срещу нас пълното право да има свои чувства, свои вълнения, които може да не ни харесват, но трябва да уважаваме. Това ми помага доста и в медицината, където се сблъскваме с всякакви хора. В тази книга избих всичките си герои и осъзнах, че съм го направил, за да отреагирам абсурдите на войната. Докато другата ми книга "Безкрайни бели полета" е притчов роман за твореца, творбата и цената, която творецът плаща, за да сътвори творбата и за това какъв е смисълът.
И накрая излиза, че смисълът е да даваш. В един квартал на София децата виждат човек, който идва. Героят е художник, който се отделя от света на суетата и се прибира в бащината си къща. Разказва приказки и рисува хвърчила на децата и казва, че най-голямото нещо, което може да постигне един художник в живота си, е да нарисува картините на една изложба и да ги окачи на небето. Да накара и най-върлите скептици да вдигнат поглед от земята, да погледнат, да видят синевата и необятността на простора и да се почувстват истински свободни хора.
Следващата ми книга е от три новели и една интермедия - всички носят заглавия на латиница. Първата е "Causa perduta", "Ad absurdum" и т.н. Преди време баща ми ми разказа потресаваща история за един професор-рентгенолог, който има някакви оплаквания, прави си рентгенова снимка, смутени, колегите му я скриват, но той я намира и казва:  колеги, няма какво да се притеснявате, аз съм болен от рак, това ми е диагнозата. Не издържа и се самоубива - прерязва си бедрените артерии. На аутопсията не откриват никакъв рак... Страхотна история. Тогава ме предизвика да помисля върху целия абсурд - ако този човек беше изпаднал 5-6 дни в страх, в депресия и да направи пълни изследвания, щеше да преживее.
- Рентгеновата снимка не е показала вярно диагнозата ли?
- В медицината две и две понякога, но не винаги, прави четири. Ето той, професионалистът, професор по рентгенология, се заблуждава. Игра на сенки. Винаги може да се случи. И си помислих, че той е послушал разума, а не чувствата си. Разумът беше лош съветник за него. И така написах първата новела - "Кауза пердута" за спора между разума и чувствата. После почнах да мисля какво е накарало човека да се самоубие и така се роди "Ад абсурдум" - всички онези абсурди от абсурдния наш свят и абсурдните наши заблуди, които ни карат понякога да вземаме абсурдни решения. Но смисълът е за живите - да не го правят. Животът е най-ценното нещо, което имаме, което трябва да съхраним на всяка цена при всякакви обстоятелства. И реших, че това ще звучи много силно от устата на самоубиеца. Как да го каже? Единственият начин беше да го върна от задгробния живот под формата на дух - поетът - неговият приятел има видение и постоянно контактува с този дух.
- Защо новелите са със заглавия на латински?
- Звучат като диагноза - кратки и ясни. Зад всяка диагноза на латиница има голяма доза интелект, дори някакъв олимпизъм, а в същност се касае за съдбата не на един, а на много хора, които остават скрити зад диагнозата. За мен литературата трябва да се изкове. Когато чета нещо в прав текст, с уличен говор, макар и забавна случка, за мен това не е литература - виждам, че авторът не се е постарал да ме изненада откъм форма, откъм сюжет. Хубаво беше казал един преподавател в НАТФИЗ, че за да разрушиш формата, трябва да я познаваш... Добавям - и да я владееш. Салвадор Дали примерно го прави това в своето изкуство и сякаш казва - вижте какво, хич не говорете, че съм ексцентрик, аз ако искам, мога да ви направя точно колкото Фидий една хубава Афродита Милоска, но аз не съм Фидий и си правя моите неща.
- А петата ви книга?
- Тя е най-веселото ми чедо - "Зоо Балканика или хомо балканикус", новели, съвременни басни за животни, които живеят на Балканите и как виждат живота тука. Например във "Воплите на щрауса" се разказва как на Балканския полуостров всичко е нестандартно, но най-нестандартното нещо е балканската наука и това обяснява защо тук има кръгъл триъгълник, а по света никъде го няма. И когато човек попадне в балканския кръгъл триъгълник, започва да се върти в кръг, а балканският човек мисли, че върви напред. Половината читатели казват - много забавно, другата половина пък смятат, че е много тъжна книга. Това ме кара да мисля, че може би съм успял със сатирата - за мен, за да си сатирик, трябва да умееш искрено да се самоиронизираш и тогава имаш право да посегнеш към жанра. Другото е издевателство. Ако ти се пазиш от тая сатира, това ще проличи. Това беше най-интуитивно написаната книга.
- Защо направихте документален филм за Димитър Димов, а не български вариант на "Спешно отделение" или "Д-р Хаус"?
- Много пъти ми го задават този въпрос. Имам два сценария за документални филми - единият заедно с уредничката на музея "Димитър Димов" Анна Свиткова е за Димитър Димов, другият е "Бялата лястовица" за проблемите на ревматично болните в България - също сценарий за документален филм. А за 11 дни на морето написах в един бележник сценарий за игрален филм "Пътят към върха". Съпругата ми е кинорежисьор и двете със Свиткова решават да правим филм за Димитър Димов. Уредничката даде страшно много материал, написа много неща по сценария, а жена ми даде обща идея за героя, аз трябваше драматургично да го оформя - казва се "Триптих за Димитър Димов" - разбира се, филмът е доста различен от сценария, винаги така става... И трите сценария са реализирани. Благодаря на съдбата. Имам верую, че мечтите са обречени да се сбъднат. Много го искайте, мечтайте и то става.
А "Пътят към върха" е класическа история - в едно село довеждат дете да прекара лятото при дядо си, майката и бащата са пред развод, а дядото има стара вражда със съседката, която го вини като бивш кмет, че не е построил мост на селото и детето й загива. И цял живот това е нейната болка. Те живеят в постоянна вражда, но двамата възрастни извървяват пътя, превъзмогват враждата си един към друг в името на живота на едно дете. Детето се разболява, тя го спасява. Умението в живота е да отстояваме позиции и да правим разумни компромиси.
- Защо не сценарий за лекари?
- Априори лекарят е обречен да бъде добър. Другото да пиша - от добър лош - не мога, аз съм професионалист. Първо не е вярно, второ, не мога да пиша за "бялата мафия" - такава няма. За мен героят, лекарят, е поставен в екстремални обстоятелства, но той реагира по стандартен начин. Неговата реакция не е интересна, той лекува. За филмите, които споменахте във въпроса си - вижте какво правят, там няма съдба на лекар, акцентът е върху екшъна. Другото, което може да бъде, животът на един лекар, но откъм социалната страна, на битово ниво, но това може да бъде същото за инженера, за друг висшист. Продължавам да мисля.  Не съм се отказал, но лекарят не носи драмата. Не съм се отказал, още мисля откъде да го подхвана този доктор.

Заради едното его

автор:Марин Милашки

visibility 716

/ брой: 94

Когато хепатитът се развилнее

автор:Аида Паникян

visibility 577

/ брой: 94

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ