Лек за всяка обществена злина е свободата

Румен Генов

Живеем във време, когато участниците в спонтанни и масови протести с особена сила изразяват не само широко разпространеното недоверие, но даже отвращение към т. нар. политическа класа на проточилия се над две десетилетия "преход" и силни антипартийни настроения. Дейците на "партиите на статуквото" са обвинявани в корупция, обслужване на лични и наши и чужди корпоративни интереси, връзки с "оперативно интересни лица", и какво ли не още. И мненията на външните наблюдатели на нашия политически живот рядко са били по-ласкави. А на времето цитираният до втръсване с неговия афоризъм за демокрацията Уинстън Чърчил направо квалифицира политическа ни класа като "престъпна" (защото през живота на едно поколение хвърлила два пъти своя народ във войни срещу демокрациите).

Това обаче не е точно така. На фона на не много благовидния колективен портрет на родната политическа класа изпъкват и фигури на достойни, ерудирани и безкористни политици, които служат самоотвержено на своя народ, вярват, че той е достоен да управлява сам себе си, защитават ненарушимостта на конституционализма и парламентаризма, има партийни водачи, които са обвинявани във всичко друго, но не и в користолюбие и корупция.
Такъв е Петко Стойчев Каравелов (1843-1903) - "баща" на първата ни конституция, парламентарист, създател и водач на Либералната партия, а по-сетне Демократическата партия - една от малкото заслужаващи своето име, четирикратен министър-председател

един от истинските "строители" на нова България
 
Но как Каравелов се е формирал като такъв политик и е заел завидно място в нашата история?
Известно е значението, което съвременната психология придава на ранното детство. Каравелов е роден в Копривщица - малко селище, но с централно място в географията на великите българи, от него излизат титани на националната революция, на политиката, на литературата. Несъмнено духът на гордите и предприемчиви копривщенци му е повлиял силно.
От края на 1859 г. той по примера на брат си Любен отива да учи в Русия, където преминават 17 години от живота му. Следва първо история, след това право в Московския университет. Вместо да посещава редовно лекции и си взема изпитите, той в самозабрава "поглъща" огромен брой книги по история, философия, политическа теория от западни и руски автори. Има хора, които се хвалят, че са изчели "вагони книги". Каравеловата "страст към четенето" не е празно любопитство или служебно задължение. Той вниква в същината и духа на големите идеи на Новото време и така се подготвя за бъдеща кариера на политически водач и мислител. Изглежда парадоксално, но българите, учили тогава в Русия, възприемат и пренасят съвсем не идеите на царското самодържавие и панславизма, а на европейската либерална демокрация и човешките права, на конституционализма и парламентаризма.
Скоро след като се завръща в България през 1877 г., огромната ерудиция на Каравелов намира приложение, особено на Учредителното събрание в Търново през 1879 г., на което е подпредседател. Голяма е заслугата му за придаване на демократичен характер на нашата първа конституция. На събранието Каравелов съвсем не е сащисвал с цитати от всевъзможни европейски авторитети неграмотни селяни, които го слушали със зяпнала уста, там са изпратени като депутати

най-издигнатите и съзнаващи своята мисия българи

турци, евреи. Между другото, тогава Каравелов поддържал контакти с английския дипломатически агент (такъв е статутът на дипломатите у нас до 1908 г.) Уилям Палгрейв, и е обвиняван в "англофилство".
Създадената през 1879 г. конституция има обаче незавидна съдба - нееднократно променяна, понякога с фатални резултати, два пъти отменяна, а през 1947 г. - премахната. Но тя си остава най-важният документ в държавния живот на нова България. Даже в разгара на "студената война" през 1954 г. големият изследовател на нашия конституционализъм проф. Сирил Бляк специално отбелязва в библиотеката на Конгреса във Вашингтон демократичното наследство на Търновската конституция.
Учудващо бързо в Княжеството и в Източна Румелия кристализира партийна система, а Каравелов става един от водачите на Либералната партия. Несъстоятелна е тезата, че първите ни партии нямали основания за съществуване в българското общество и били имитация на западноевропейските. Каравелов и другите водачи виждат в партиите неотменим инструмент на парламентарната демокрация, колкото и първични да са формите й в тогавашната действителност. Една пристройка до едноетажната къщица на Каравелов, наричана шеговито "теке" (дом на дервиши - мохамедански монаси), става център на Либералната партия и клуб, и главен щаб, отворен всякога и препълнен със съмишленици.
От началото на своята политическа кариера Каравелов трябва да защитава конституцията от посегателства. Либералите влизат в конфликт с първия княз Александър Батенберг, млад хубавец, но с кръгозор на пруски лейтенант обкръжен от съветници, които му внушават, че конституцията била "републиканска". В крайна сметка либералите, които имат мнозинство в Народното събрание, формират през 1880 г. правителство, в което Каравелов е министър на финансите, а от края на годината - министър-председател. Тогава и по-сетне Каравелов, който най-често съчетава двата поста, полага основите на националната финансова и данъчна система - създадена е Народната банка, Сметната палата, Статистическото бюро, утвърдена е националната валута. Каравелов се стреми да постигне идеала - равновесен държавен бюджет и 
 
пази народната пара като зеницата на окото си

Уреден е аграрният въпрос - огромното мнозинство от селяните са оземлени.
Първото министерстване на Каравелов свършва с преврата от април 1881 г., когато е суспендирана конституцията. Каравелов е принуден да отиде в Източна Румелия, учителства в Пловдив, избран е за кмет на града. Ненадминат оратор и полемист, Каравелов е известен с пословична неохота да пише. Но когато го прави, публикациите му се отличават с ерудиция и дълбочина на мисълта. От този период датира серия статии - "азбука" на модерните демократически идеи и икономически теории.
Върнал се на власт през 1884 г., Каравелов, въпреки първоначални резерви предвид огромния риск, приема с ентусиазъм акта на Съединението следващата година. Голям е приносът му за организиране на отбраната срещу сръбското нападение, а след това и за дипломатическото уреждане на обединението на двете Българии.
Каравелов осъжда следващия преврат от 9 август 1886 г. и макар обвиняван в нерешителност, не допуска кризата да прерасне в гражданска война. След кратко участие в Регентството той минава в опозиция на Стамболовия режим. Макар да се придържа към легални методи, Каравелов е арестуван, съден по несъстоятелни обвинения и хвърлян в прословутата "Черна джамия" (пристройка към Имарет джамия, от 1904 г. църква "Св. Седмочисленици"). Подложен там на побой, Каравелов заявява пред чуждестранните журналисти: "В моето отечество такива работи не стават!".
Излязъл от затвора след падането на Стамболов Каравелов застава начело на Демократическата партия, а през 1901 г. оглавява последното си, коалиционно правителство. Тогава дава пример за стриктно спазване парламентарните норми, като подава оставка при негативен вот за негово предложение. През 1903 г. свършва земния му път и като

мъченик на демокрацията

Каравелов е погребан до своя някогашен затвор, по негово предложение превърнат в християнски храм.
На различни етапи от неговата кариера Каравелов е упрекван в противоположни пристрастия и "грехове" - и в "англофилство", и в "русофилство", наричан е "нихилист" - враг на царска Русия, и "рубладжия". Колкото до "русофилството" му, Каравелов оценява Русия като незаобиколим фактор в европейската политика. А това се потвърждава и от ходовете на Великите сили - онези, които водят войни за възпиране на нейната експанзия, в крайна сметка се съюзяват с Русия, а през 1915 г. даже са готови да й поднесат "на тепсия" вековната цел - Цариград и Проливите.
Политическите дебати от времето Каравелов учудващо се повтарят и сега. И тогава, както и днес, има искания за намаляване на броя на депутатите в парламента, втора камара и прочие. Каравелов им отговаря със задълбочената студия "Българската конституция и предлаганите в нея изменения от Консервативната партия" (1882). Като разглежда аналитично историята на парламентаризма в Западна Европа и САЩ, Каравелов посочва, че намаляване на броя на депутатите означава накърняване на демократичното представителство, а хипотетичната втора камара е в противоречие с традициите на самоуправление и егалитарните политически нагласи на българите.
Каравелов, както и ние сега, е бил разтревожен от голямата фрагментация на политическия живот - от "роенето" на партиите.
Той не е доктринер, робуващ на веднъж приети теории, не възприема либерално-демократичния модел догматично и безотносително към българските условия. Каравелов е предан на "патриотизма на конституцията" и заедно с това борави гъвкаво с инструментите на представителната демокрация, търси конструктивен компромис (без това да е "опортюнизъм", както смята Антон Страшимиров, посветил му студия).
Каравелов е против социализма, пропагандиран от български адепти на Маркс.
Той не вижда в нашата "селска държава" (както я определя през 1894 г. английският публицист Едуард Дайси), в която практически всяко семейство има земя, "почва" за социализъм. Каравелов принадлежи към

голямата школа на политическата мисъл

чиито представители са и реформаторите в античния Рим братята Гракхи, и "бащата основател" на Американската република Томас Джеферсън. Според тази школа справедливо и устойчиво управление може да има само при относително равномерно разпределение на собствеността, без крайности между богатство и мизерия.
Каравелов не приема и начеващия феминизъм, но животът му с Екатерина - достойна спътница и съратничка, е нагледен пример за реална равнопоставеност на половете и духовно единство.
Няма защо да идеализираме Каравелов и му слагаме нимб на светец. Той има своите личностни недостатъци - страстна и увличаща се натура, той често избухва и сипе страховити закани, които естествено не изпълнява. Може да намерим и негови укорими действия, примерно конфискацията в началото на 1886 г. на брой 1 на вестник "Независимост" (при създадената напрегната обстановка Каравелов не иска да се критикува правителството му и Русия). Но тези слабости не накърняват обаянието на неговия образ.
В условията на ерозия на доверието в политиката и в партиите имаме нужда за съизмерване с образци на безкористно служене на общото благо и на етични стандарти.
Такъв е Петко Каравелов, който в съзвучие с патриарха на европейския либерализъм Уилям Гладстон следва правилото, че лек за всяка обществена злина е свободата, повече свобода.