Легендите не остаряват

Славчо Гилин 

Из "Подвигът на Антонивановци"

Орисани сме били да минем трънлив, дълъг път - да ни жари огънят на Септември 1923 г., да ни мъчи болка по род и родина в дългите емигрантски дни и нощи, да ни причаква смърт из партизанските пътеки. Убеден съм, че внуците ни ще открият истини, необходими на всеки човек, за да бъде честен и силен. И ако искам да разкажа нещо за миналото, то не е, за да ви внуши да бъдете точно като тогавашните хора. Знам, че е невъзможно. Бих желал просто да се вгледате в тях и да откриете онова, което може да има стойност и днес. Ако не вярвах, че такива стойности съществуват, може би не бих седнал да разказвам. 

Тези истини понякога са горчиви

но кой е казал, че пътят на един народ може да бъде винаги гладък и посипан с рози? Периодът, за който разказвам сега, е сложен и трудно се обхваща в пълнота.

Всеки българин, прочел историята на поробена от османлиите и потискана от монархофашизма България, знае какво място заема Брацигово в тази борба. Моите родители нямаха средства да ме изпратят в гимназия. Поех пътя на наемен работник. На 17-годишна възраст вече бях в Комсомола, а на двадесет - в Партията. Участвах активно в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г. По онова време царското правителство създаде най-зловещия закон в историята на България - Закона за защита на държавата (ЗЗД). През лятото на 1925 г. полицията ме арестува и след жестоки инквизиции ме осъдиха по този закон. Излязъл от затвора, бях избран за член на нелегалния окръжен комитет на комсомола, а през 1926 г. минах в нелегалност. По поръчение на ръководството на партията по таен канал ме "прехвърлиха" в Гърция. След неколкомесечни скитания, при опит да бъда арестуван от гръцката полиция и интерниран в егейските острови, се завърнах нелегално в България. Тук бях изправен наново пред съда. Осъдиха ме на дванайсет и половина години, които да изтърпя в Пазарджишкия и Сливенския затвор. Излежах три години. Вече амнистиран, през 1929 г. ме избраха за секретар на Брациговската районна партийна организация. През 1930-а, след полицейски разкрития, по решение на партията преминах нелегално в Турция и оттам в Съветския съюз. Постъпих в известния Комунистически университет на националните малцинства от Запад (КУНМЗ), където се подготвяха революционни кадри. Влязох в болшевишката партия през 1935 г., а следващата, 1936-а, по решение на Задграничното политбюро на партията, бях изпратен в България. След близо едногодишно митарство през Австрия се завърнах в родината. Слязох на ломското пристанище. В Лом ме арестуваха и интернираха в Разград.

Завърнах се в Брацигово през лятото на 1937 г. и отново бях избран за секретар на районната партийна организация. Отделяше се внимание на този район, за да се изгради действена, нелегална яташка мрежа с главна определяща роля в създаването на бъдещето, крупно партизанско съединение, легендарния отряд "Антон Иванов".

...В партизанския отряд "Антон Иванов" бяхме заедно с баташките ми другари. Бяха минали преди мен в нелегалност. Срещата ни в Балкана бе много сърдечна, като на стари познайници. Не мога да не спомена името на Георги Ванчев-Найден, умен и смел командир на чета "Стефан Божков", на която бях политкомисар. Георги Чолаков-Асен ръководеше успешно повечето от акциите на отряда. Безумно смел и предан на борбата; и прекрасният, умен и смел комунист Ангел Чаушев-Вълю; Тодор Коларов, моят близък приятел и боен другар, който с голяма вещина водеше политическата работа в чета "Георги Жечев" - също политкомисар.

*** 

На нас, оцелелите след толкоз изпитания, не ни се полагаше да почиваме - съзиждането на един нов свят, също е борба и 

каленият боец не напуска поста си

"Революцията продължава" - този лозунг, събирал в онова време нашите чувства, воля и мисъл, който ни даваше енергия за работа, може би звучи неоригинално. Ала за мен старият лозунг е лично кредо и знаме, на което искам да служа до последен дъх. Съвременният поглед може и да не "види" същото зърно в тогавашните постъпки и явления. Размишлявайки няколко десетилетия по-късно, аз сам си давам сметка, че едно или друго е можело да бъде различно. 

От първите години на социалистическото изграждане най-дълбоки следи у мен остави усещането за Свобода. Бих искал "усещането за свобода" да не напуска българина никога. И занапред то да се свързва неотменно с онези идеали, на които бях верен през целия си живот. Надявам се, че разказаното ще е достатъчно, за да проличи големият идеализъм, с който се борихме и жертвахме всичко за свободата и величието на родината, за радостта и щастието на народа.

Разгромът 

Коста Странджев 

Как се стига до мъчителните дни и часове, в които започва разгромът на отряда? В най-хубавите страници на книгата "Подвигът на Антонивановци" Славчо Гилин настойчиво и честно дири отговор на този съдбоносен въпрос.

...Сутринта на 22 февруари 1944 г. отряд "Антон Иванов" започва своя безпримерен поход към сърцето на снежните Родопи. 16-хилядна армия срещу 153 партизани - това е съотношението на силите. Осем дни и нощи на живот и смърт. Бойците вече са полуживи от умора и от проклетата зима, никой не помисля да изостави ранените и изтощените. И ето, че идва стръмният скат на Фотинската река, където фактически отрядът е разбит. От 153 антонивановци, зимували в лагер "Техеран", от куршумите на врага се спасяват едва 19 души.

Четох вълнуващата книга на Гилин "Подвигът на Антонивановци". Каква вяра в правото дело на партията пълни сърцата на тези хора! Първите антонивановци, дори и в мъчителните часове, когато хитлеристките дивизии са под Москва, вярват в непобедимостта на Червената армия. Отрядът се превръща в могъща съпротивителна сила. Историческият двубой между вчерашния и утрешния свят за тях е живот с пълноценни чувства, дълбок и напрегнат. И още нещо много важно: подвигът на всичките тези хора не е бил внезапен порив. А е подготвен от целия им предшестващ живот, от множеството честни и безстрашни техни постъпки в мирното всекидневие. Полугладни и полубоси вървят срещу смъртта, без никой от тях да помисли за личното си благополучие и щастие. 

Тези хора няма да доживеят до утрешния ден и въпреки това, когато над тях вече лежи сянката на фаталната обреченост и е съвършено ясно, че им остават ден-два или просто часове живот, те носят гордо своя трагичен и несломим оптимизъм. Духовният порив и великата идея им дават сили да извървят докрай страшния път в името на онази победа, която те няма да отпразнуват. 

След разгрома на отряд "Антон Иванов", създадената партизанска дружина "Васил Петлешков", с командир Борис Стамболиев и политкомисар Славчо Гилин, продължи партизанската борба в Брациговския район. 

Нужен и вълнуващ разказ е "Подвигът на антонивановци", защото мъртвите живеят сред живите, докато е жива човешката памет. Това е разказ за хората, които са били и остават идеал за човеци. На едно място съветският писател Всеволод Вишневски пише: "Нашата задача е да запазим за историята нашите наблюдения, нашата днешна гледна точка - на участници. След година, след десет - от дистанцията на времето, всичко ще се вижда по-добре. Тогава може да има друга гледна точка, друга оценка. Но нека ние оставим на внуците и правнуците своя разказ..."

Материалите са от книгата под печат "Човек - за хората" за революционера Славчо Гилин, политкомисар на отряд "Антон Иванов".