Критикуваният Димитър Димов

Найден Ангелов

В началото на 1952 г. литературният живот в столицата се раздвижи от спора около новоизлезлия роман "Тютюн" на Димитър Димов. Един от критиците го беше обявил за "буржоазно-реакционен роман", а големият поет Никола Фурнаджиев и литературният критик Яко Молхов се опитаха да го защитят и утвърдят като блестящо произведение на съвременната ни литература. В защита на автора и романа беше и уводната статия на в. "Работническо дело" от 16 март, бр. 76, 1952 г., озаглавена "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици". В онези години мисленето беше задължително еднолинейно, а литературните творби, особено поезията - дитирамби. От книжарниците

романът беше моментално изкупен

Получиха се и парадокси. По същото време издателство "Земиздат" пусна книгата "Тютюнът като индустриално растение", която също с бързина беше изкупена от търсещите сензации читатели! А на вратата на писателския съюз неизвестен шегобиец бе окачил голяма табела с надпис: "Пушенето забранено!".

Като уредник-редактор в издателство "Наука и изкуство" бях съдействал за излизането на книгата "Туберкулозата в България" от проф. Завялов - директор на "Тубинститута" в София. Затова професорът, доволен, след като взе хонорара си, ме покани най-учтиво:

- Млади момко, тази вечер Ви каня на коктейл в клуба на дейците на културата. Ще бъдем с моята госпожа и господин Димов.

Отидох на вечерята с известно закъснение. За да изляза от неудобното положение, професорът веднага представи жена си и седналия до нея непознат за мен мъж.

- Запознайте се с г-н Димитър Димов - автора на "Поручик Бенц" и "Осъдени души", и новия роман "Тютюн".

Останах изненадан, като попарен с вряла вода. Пред мен застана мъж, облечен с панталон "голф" и карирана в черно и червено риза от вълнен плат, с очила, чиито лещи бяха с повишени диоптри. Лицето му имаше керемиден цвят, гладко избръснато, късо подстригана и прошарена коса. Още със запознаването ни в поведението му имаше достъпност и скромност.

- И трите Ви романа прочетох с голямо естетическо удоволствие! - наруших малката пауза, настъпила след запознанството ни.

- А кой е любимият Ви герой? - запита тихо и някак си свенливо Димитър Димов.

- Ирина! - почти въодушевено извиках аз.

- И аз я обичам тази моя героиня! - със задоволство от отговора ми потвърди писателят.

- А защо я "убихте" в края на романа? - осмелих се да му възразя.

- Беше ми много тежко, но такова е човешкото и историческото битие! - замислено каза той и леко въздъхна.

Оркестърът на Сашо Сладура засвири валс и Димов се изправи, направи лек поклон като покана към младата съпруга на професор Завялов, който с удоволствие започна да наблюдава танцуващата двойка. Димов танцуваше леко, елегантно, с изпънато от кръста нагоре тяло. От време на време само разменяше с одухотворено лице някакви мисли с жената на професора, която видимо беше удовлетворена от виртуозния танц. А съпругът й следеше танцуващата двойка с някакво необяснимо за мен удовлетворение и задоволство. Най-после цигулката на Сладура обяви края на танца и разговорът ни продължи оживено като че ли сме стари приятели, въодушевени от "Карловския мискет"! Научавайки от мен, че съм от Троянския край, Димов още повече се оживи:

- Като завърших ветеринарна медицина, постъпих на работа в едно троянско село, носещо името на някакво дърво - тук Димов замълча, за да си припомни името на селището, но веднага му подсказах, че то се нарича Борима, от името на дървото бор.

- Там се запознах с много добри и сърдечни хора. С тях организирахме говедовъдна изложба. Към читалището имаше самодейна театрална група и с нея поставих някаква пиеса. Чудесна е природата в околностите на селото! Но там престоях само от края на 1934 до края на април 1935 г. Тогава в това село започнах и написах част от романа "Поручик Бенц".

Професор Завялов и съпругата му, видимо доволни, че Димов си е намерил добър събеседник, слушаха разговора ни с интерес. Наоколо салонът на клуба беше оживен от видни тогава писатели, артисти, художници, журналисти, но никой не дойде да се поздрави с автора на романа "Тютюн" или поне да му каже "Добър вечер!". Дори един млад, но станал вече известен белетрист, мой състудент от университета, ме извика насаме и ме попита с укор какво правя в компанията на Димитър Димов и какво общо имам с него. Но запленен от блестящото му творчество и най-вече потънал в света на неговите незабравими художествени трагични герои, тогава не обърнах внимание на моя състудент и едва днес си давам обяснение не само за подозрителността между нас и колко

незабележим и скромен беше

Димитър Димов сред тази тогава елитна софийска интелигенция, която го причисляваше в повечето случаи към ветеринарните доктори, отколкото към писателите! Но всичко мина благополучно и ние приятелски се разделихме в полунощ. Приех с голяма радост поканата му да го посетя във Ветеринарния факултет.

И сега го виждам в бяла престилка, съсредоточен в себе си, замислено, задълбочено, винаги да изрази блестящо мисълта си - строго логична, без излишна словоохотливост. Цялата му осанка излъчваше вътрешен аристократизъм. Дори когато се усмихваше, у него имаше нещо сериозно, респектиращо и фаустовско. Веднъж само прекъсна разговора ни, защото имал да изпитва студенти. Случило му се да се довери на неговия асистент, но той написал двойки на цяла една група. Нямал му вече доверие и винаги провеждал изпита сам.

След излизането от печат на романа "Тютюн" стана неговото обсъждане в едно салонче на площад "Славейков". За него ме уведоми Минко Николов, мой състудент и съгражданин. Отидохме заедно на обсъждането. Минко беше аспирант по литература при проф. Георги Цанев и затова се настани до него в първата редица столове. Аз си намерих място в дъното на салончето, където се почувствах по-уютно. Димитър Димов дойде при мен, поздравихме се, извади няколко малки листчета хартия, молив. За разлика от мен Димов слушаше догматичните оценки на критика с едно привидно спокойствие, като от време на време си водеше бележки, хвърляйки бегъл поглед към присъстващите. А докладчикът въодушевено доста остро го критикуваше и обвиняваше, че събитията в романа са предимно от буржоазния свят и главните герои принадлежат към капиталистическото общество. Обвиняваше го дори, че в предметната характеристика и обстановката голямо място заемат буржоазните взаимоотношения. Накрая дадоха думата на Димитър Димов за отговор като че ли на обвиняем, или по-точно като на дебютант, който прави първите си стъпки в литературата. Димов стана някак свенливо от мястото си като ученик, който не знае урока си, забързано се отправи към малката катедра, овладя се, извади от джоба на шлифера си няколкото хартийки и като ги прехвърляше от време на време ту в едната, ту в другата ръка, задълбочено и аргументирано отхвърляше едностранчивите талмудистки нападки и вулгаризаторски анализи на критика. Колкото и Димитър Димов да беше толерантен, изискан, интелигентен в защитата си, почувствах, че

в душата му се разразява буря

готова да помете всичко пред себе си. Разясни, че е написал роман на нравственото крушение на един стар, излишен свят, и затова действието се развива неминуемо сред разкоша и мимолетното величие на едно обречено общество с неговата суета, алчност, интриги, отчуждение, престъпност и лъжи. Леко облегнат на катедрата, Димов отстояваше своята позиция и като че ли се съгласи с някои идейни забележки и обвинения, отправени от злополучния критик, с обещание да преработи романа при повторното му издаване.

Посещавал съм безброй много обсъждания на книги от наши автори, но в такова унизително положение не съм виждал създателите им. Никой не взе думата да го защити, макар че публиката се състоеше от писатели, литератори, все хора, видели и преживели превратностите на съдбата като съвременници. И си спомних мисълта на Ангел Каралийчев (също причислен към анатемосаните след преврата на 9 септември писатели заедно с Чудомир): "У нас в България няма чист извор, който да не е замърсен от невежеството и простотията!" Обсъждането свърши, публиката мълчаливо опразни малкото и неуютно помещение и си тръгна, като че ли нищо съществено не се е случило! А

беше заклеймен петгодишният труд

на Димитър Димов и неговата класическа художествена творба не само в българската, но и в световната литература!

През пролетта на 1964 г. в Ловеч режисьорът самодеец Христо Цанков постави пиесата на Димитър Димов "Жени с минало". Поканихме го да присъства на премиерата и да го представим на неговите съграждани. 

Тази среща така и не можа да се състои, защото вече като председател на Съюза на българските писатели той беше изключително зает. Но има нещо символично в това, че като такъв, пътувайки за Букурещ на среща с румънските писатели, помолил своя шофьор бай Кольо да минат през Ловеч, където се е родил на 25 юни 1909 г.

На 1 април 1966 г. по Радио София сутринта известиха, че в Букурещ е починал писателят Димитър Димов. Тази неприятна вест за внезапната му смърт ме потресе и замъгли радостта ми от незабравимата среща с един от мнозината наши писатели, достойно представили българската художествена проза в световната класика.