Който сепарира историята, отива на бунището й

Манол ГЕНОВ

Депутати от БСП ЛЯВА БЪЛГАРИЯ депозирахме проектозакон, с който предлагаме авторитарните режими в периодите 1923-1926 и 1934-1944 г. да бъдат обявени за престъпни. Очакваме качествен, широк обществен и почтен дебат. Съзнаваме колко деликатно е "да пипаш историята" и да правиш оценъчни квалификации за нейни периоди. На много политици днес им е лесно да твърдят колко престъпен, тоталитарен и вреден е бил периодът от втората половина на ХХ в. за българското общество и държава. За последните две десетилетия успяхме да си насадим усещането, че единственото зло, което страната ни е преживяла в ХХ в., е периодът 1944-1989 г. В услуга на партии и отделни лица това продължава и днес. Необходимо ли е обаче да припомням острото обществено изумление, което произведе неотдавна рискова до екстравагантност идея. Гражданинът народен представител Методи Андреев прокламира законодателна забрана на т.нар. комунистически символи, паметници и пр. Нескопосан и исторически рисков пирует се оказа подкрепата, която тази изумяваща идея получи в лицето на държавния глава.
--------

Не е нужно историята да ти е професионално занимание, за да прозреш една проста истина - че по-лошото от това да не познаваш историята, е да решиш да я четеш избирателно. Още по-страшно е да я представяш умишлено пропускливо и на другите след теб. Оценъчното възприятие на всеки исторически период е право на отделния човек - според ценности, познания, среда, възраст и пр. Но когато писането и оценяването на историята се правят с мисълта кое да се познава и как да се представя, волностите не са най-добрият жанр. И всеки политик, който дръзне да го прави, ще изгори в блатото на забравата.
Повече от четвърт век се опитваме да бъдем съвременна европейска държава с тествани рефлекси за историчност на миналото й. Прекрасно знаем как в съвременните документи на Съвета на Европа, ОССЕ и Европейския съюз е поставен ярък акцент върху "двойното наследство" на държавите от Централна и Източна Европа, в т.ч. България, които са преживели както авторитарните режими и нацизма през първата половина на ХХ в., така и тоталитарния социализъм след Втората световна война. В тези документи нашите политици би трябвало да са прочели изричната теза как "трябва да се насърчава разбиране по отношение на двойното наследство, понесено от диктатурите в тези страни". Отбелязва се, че "милиони жертви бяха депортирани, хвърлени в затвори, измъчвани и убити от тоталитарните и авторитарните режими през ХХ в. в Европа", но изрично се подчертава, че едно от най-чудовищните престъпления на нацизма - холокоста, "е единствен по рода си".
За жалост по нашенски обърнахме хастара и предпочетохме да дадем

път на опасен превратен прочит

Дали за да се обслужат "пазарно" настроения и новодемократични тежнения, или от по-лоши до неграмотност подбуди, но подобни европейски постулати продължаваме да изпълняваме половинчато. И пропускаме огромния риск, който трупаме толкова години. А това е рискът съзнателно да късаш страници от националната си история единствено с нагласата, че сега не са ти удобни.
Така допуснахме да насадим на няколко поколения как "лошата история" за България на ХХ в. се побира едва ли не единствено във времето след Втората световна война и до 1989 година. Като че ли повярвахме, че само тогава е имало страшни авторитарни режими, които са се саморазправяли физически и всячески с противниците си, унищожавали са съдби и са отнемали животи. Защото и животът е бил по-маловажен от авторитарната власт и запазването й с цената на всичко. Вместо почтено и хладнокръвно познаване на историята ни, предпочетохме преглъщането на мракобесни периоди от първата половина на същия този ХХ век. Инерцията достигна уродливост с внушението, че е престъпно и порочно да се честват дати от българската история от преди 9 септември 1944 г., да се чете литература за това време, да се почитат герои, да се разказват човешки съдби.
Опасността, която ни влачи, включително и като държавна политика за образование по история, е повече от очевидна. Заради спорно политическо его самозванци на историческото поле започнаха да раздават рецепти за историята на страната ни досущ като нелегални знахари. Според Методи Андреев би трябвало част от историята си да превърнем в забранителен тапет, който заслужавал единствено дамгата на позора. Силно се надявам радетелите на тази идея да имат смелостта да прочетат коментарите за нея в медиите и социалните мрежи. Хората са стреснати от подобно безумство, от дързостта за забрани, етикети и наказания. Позволих си отклонението, за да дам пример докъде може да доведе нелепостта да казваш кое може и кое не може да се познава от българската история, кое заслужава етикет "лошо" и кое - "добро".
В първата половина на ХХ в. за България има тежки периоди на авторитаризъм и хиляди българи са жертвани за неговото налагане и отстояване. Кому правим чест прикриването на части от историята ни като терора след 1923 г. например? Или мракобесните години на почти пълно лишаване от граждански права след 1934 г., уж в името на защитата на държавата? Колко информирани и формирани ще са днешните поколения, ако нямаме куража и отговорността да дадем оценка на потъпкването на Търновската конституция и нейните демократични устои от времето преди Втората световна война? Или ако предъвчем угодно неизвестно в каква полза

репресиите върху антифашистките сили

прогресивната интелигенция и опозицията от същото това зловещо десетилетие? Защо допускаме самодейни историци на ниво ПУЦ днес да казват колко престъпни са сърпът и чукът и че на паметника на антифашистите трябва да има указателно-информационна табелка, че ставало дума за престъпен режим? В същото време ни налагат да си спестим оценката за самоубийственото въвличане на Царство България в съюза с нацистка Германия, за приемането и прилагането на антиеврейското законодателство и пр. И как, ако направим това, ще се изпъчим и ще кажем, че изпълняваме духа на европейските документи за оценка на историята от ХХ век.
С подобна уродлива гъвкавост на историческите оценки унижаваме националната си памет и дълбаем разлом в обществото. За помирението на нацията има друг път. Нарича се историческа коректност, от която неизвестно защо още бягаме. Продължаваме да правим политически събития от това как в единия край на града има паметник за жертвите на фашизма, а в насрещния - на комунизма. А наследниците на едните и на другите жертви искат общ прочит и оценка на случилото се. Само така обществото може да продължи напред. Имаме красноречив пример как Испания мъдро помири обществото си с почтено прочитане и оценка на историята си. И продължи напред.    
Още през 2000 г. е приет закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Трябваше да минат 15 години, за да се плеснем по челото и да признаем, че исторически оценки не се правят така. Купища факти и мнения за онова време се оказаха болезнено спорни, преекспонирани и разминаващи се с исторически данни, квалификации и документи. От отстоянието на тези 15 години БСП ЛЯВА БЪЛГАРИЯ е категорична, че този т.нар. закон няма нищо общо с юридическата същност на понятието закон. Бил е приет като откровена политическа декларация, намъкната в кройката на закон. Въпреки всичко текстът продължава да носи статута на закон и на него удобно се позовават политици. Пет български парламента от 2000 г. насам не са били провокирани този закон да бъде коригиран, допълнен, актуализиран. И най-сетне обществото ни

да мине през катарзиса

на общ прочит на историята, стъпила на истината, доказателствата и общочовешките ценности.
Не изтече ли достатъчно вода, за да узреем за общоприемлива, авторитетна с консенсуса и мъдростта си декларация на НС, която еднозначно и без разделителни линии да осъди всички периоди и прояви на авторитаризъм и тоталитаризъм? Без политически изкушения. Крайно време е всички да проумеем, че осакатената история инвалидизира нацията, и то далеч не за едно поколение.
Докато чакаме подобен обществен катарзис да застигне парламентаризма и управляващите, редно е да наваксаме поне с оценките си за историята. Допускането на бели петна в нея може да има епидемични последствия не само за съвременниците ни, а и за бъдещите поколения. Затова сме убедени, че внесеният законопроект от народни представители от БСП ЛЯВА БЪЛГАРИЯ е отдавна нужната полезна добавка към коректната историческа оценка на българския ХХ век. Отчитаме реалностите - приет закон през 2000 г., който действа при различни парламентарни мнозинства. Затова предлагаме законопроект за обявяване на авторитарните режими от 1923-1926 и 1934-1944 г. за престъпни. Още повече че България има исторически ангажимент за такъв прочит и оценка от Парижкия мирен договор от 28 октомври 1944 година.
Вероятно този законопроект ще бъде подложен на обществен дебат, ще се припомнят и исторически доказателства. Нека се направи, но коректно и достоверно, без внушението, че някой държи печата върху историята ни. Време е да си припомним, че концлагери е имало и преди 1944 година. В "Гонда вода", "Св. Никола", "Еникьой", "Св. Кирик" са хвърляни стотици българи, неудобни и съпротивляващи се на авторитарните режими от преди 1944 година. Без съд и присъда са избивани невинни хора, ограничавани са драстично граждански и политически права. Две имена от двата различни авторитарни периода преди 1944 г. са достатъчно емблематични - Гео Милев и Никола Вапцаров. А колко още са станали жертва на властническите режими. Наследниците им искат историческа справедливост, за да се израсне до така отлаганото ни помирение с историята. Който си позволява да сепарира в собствено удобство историята на държавата си, е обречен да стигне до бунището й. Време е да го осъзнаем.