Кой е истинският лъжец?

"Тодор Живков бе един голям лъжец. Лъжеше 45 години". С тези мисли блесна преди няколко дни президентът Росен Плевнелиев. Всеки път, когато някой от "либералните" политици у нас закъса с имиджа, той се обръща към вечната дъвка за конспиративен български популизъм - комунизма. "Тодор Живков е лъжец" - тази реплика моментално носи на Плевнелиев одобрителни усмивки от страна на психодесницата, разплюнчени ръкопляскания от конспираторите на свободна практика, телешки възторг от нежните протестъри и от други подобни групи. Сякаш България е впримчена в някаква безкрайна и тъмна реалност, където никога не може да избяга от своето минало.
На първо четене веднага можем да поспорим кой всъщност е лъжецът. Защото в същата беседа, в която даде непоисканите си оценки за Тодор Живков, Плевнелиев излъга няколко пъти. Най-фрапиращата му лъжа беше, че през 2011 г. в нощта на изборите Бойко Борисов му бил бръкнал в окото. На всички снимки обаче се вижда друго - тогавашният премиер дърпа ухото на своя кандидат-президент. Толкова по въпроса за истината.
Големият проблем е друг. Фразата "Тодор Живков беше лъжец" изобщо не е адекватна оценка на близкото минало. Защото никаква лъжа не е това, че България имаше здравеопазване и хората се лекуваха безплатно, получаваха образование безплатно, имаха социална сигурност, безопасни улици и спокоен живот. Посочването на тези факти не е оправдаване на грешките от миналото, както се опитват да твърдят истеричните критици на епохата. Ваденето на тези данни всъщност е най-голямата критика на съвременността. Защото българите бяха брутално излъгани в тяхната надежда за по-справедлив и свободен живот. Обещаха им просперитет, а им дадоха смазваща бедност. Разградиха старата система, само за да ги натикат насила в един консуматорски рай, където хората без пари са незначителна бележка под линия в статистиката. Смазаха интелектуалния пламък в един народ и го превърнаха в група от индивиди, които оцеляват всеки сам за себе си.
Истинският лъжец е този, който разчита на ефектните фрази, за да скрие истината. Как ще обясни Плевнелиев, че до последно хората из страната посрещаха Живков с радост? Това не е инженерно действие. Това е най-голямата присъда за политиците от прехода - хората избраха този, който бе обявен за диктатор, пред тези, които се обявиха за вестители на свободата. Защото националната душа е по-сложна от представите за нея на случайните политици.
Ако тази произнесена фраза за Тодор Живков е най-доброто, което може да извади от своя политически речник Росен Плевнелиев, значи институциите ни наистина са в сериозна криза. Не можеш с няколко думи да заличиш спомена за изминалите години. Можеш евентуално да излъжеш младите, които не са били родени тогава. Сатанизацията на онова време обаче също е неуспешна, защото хората започнаха да си го спомнят с меланхолия. В мрака на историята те загубиха една държава, която не беше перфектна, но която поне си правеше труда да мисли за тях. А какво имаме днес - безкрайни напудрени речи, клишета, лишени от смисъл, заредена с адреналин фалшива словесност и една държава, която дори след най-големите си национални катастрофи никога не е била в това окаяно положение.
Хората днес нямат нужда някой да оценява Тодор Живков. След смъртта си той премина в историята и един ден нашите потомци ще се изкажат за него. Хората днес остро се нуждаят от истинска оценка на прехода, от това, което ги сполетя като чума. Фактът, че Плевнелиев не дава такава оценка, а безопасно плюе миналото, говори сам по себе си.
Преходът беше най-голямото посегателство срещу социалната държава у нас. И тези, които днес кряскат по улиците, изобщо не си дават тази сметка, а се опитват да ни натикат още повече в историческото блато. Ето това е истинската лъжа. И Плевнелиев е част от нея.