Корупцията - диагноза на обществото

Крум ЗАРКОВ,
член на ИБ на НС на БСП

След като безвъзвратно изтъркаха понятието "съдебна реформа", днес определени политически сили се опитват да обосноват следващ проект около темата "борба с корупцията". Само по себе си това е легитимно усилие. Жалкото обаче е, че главните действащи лица сякаш не са осмислили причините, поради които усилията им да променят съдебната система гръмко се провалиха. Една от тях е предлагането на простовати решения за изключително сложен проблем. Мисълта, че добрите могат просто да посочат лошите, да ги вкарат в затвора и въпросът да е приключен, е в най-добрия случай наивна. В лошия случай е политическо инструментализиране с цел очерняне на опонентите, които са представяни като защитници на корупцията, т.е. като част от лошите.
Горчивата истина всъщност е, че корупцията не е само правно-институционален проблем. Тя е диагноза на обществото ни. Това означава, че изкореняването й е свързано с дълбока социална промяна. Напълно илюзорно е да се мисли, че ще спрем корупцията и така ще променим обществото си. Вярно е обратното.
Това не изключва подобряване на нормативната и институционална среда, но генераторите на корупция са преди всичко социално-икономически - ниските доходи и високите нива на бедност. Преминаването от мисълта, че корупцията може да е лесен начин за набавяне на облага, към реални действия пък е улеснена, и дори провокирана!, от културния контекст, в който живеем. По данни на Центъра за изследване на демокрацията за 2016 г. 74% от българските граждани са податливи на корупция, а само 21% заявяват, че са готови да устоят на изкушението. Това е най-лошата стойност от 2000 г. насам. Значи въпреки десетките нови органи, създадени през този период, въпреки мониторинговия доклад на ЕК, въпреки атрактивните политически борци срещу корупцията, хората са все по-склони да приемат подкуп, отколкото да го откажат.
И наистина обществената среда в България сякаш се характеризира с високо ниво на толерантност към корупцията. Много хора очакват да им бъде поискано и в мнозинството си са готови да дадат. Тук няма нужда от дълбинни социологически изследвания, за да докажем това твърдение. Достатъчно е да си спомним за разговори, които всеки от нас е чувал и в които често сме участвали. Когато в компания някой се похвали, че на идване е бил спрян от катаджия и му е дал 50 лв., за да продължи необезпокоен по пътя, разказът му по-често предизвиква възхищение пред проявената оправност, а не осъждане на противозаконния акт. В живия живот приемаме корупцията за нещо сравнително нормално, но в политическия изискваме яростна борба с корупцията. Парадокс? Не съвсем.
В общественото съзнание корупцията има много по-дълбок смисъл от наказателноправното понятие "подкуп". "Корупция" означава разлагане на държавността. Липса на доверие в институциите на представителната демокрация, в политическия и административен елит. Следователно, възстановяването на доверието в държавността, в институциите и в лицата, които я олицетворяват, е conditio sine qua non (условие, без което не може - б.р.) за постигане на резултати в областта на противодействието на корупцията.
Възраждането на чувството за държавност и уважението към олицетворяващите я - от президента до полицая - е ключово за същественото намаление на корупционните практики. Измамно е разбирането, че доверието автоматично се покачва чрез арести на политически лица. Арестите и присъдите на политици, нарушили закона, би трябвало да са нормално следствие от прилагането на закона. Задължително е това да се случва, но никога няма да е достатъчно. Необходимо е ангажирането на процес на културна трансформация, в който репресивните и институционалните решения имат своето място, но отстъпват на дългосрочното налагане на специфично обществено възприятие на непоносимост към корупцията.
Защото въпросът за корупцията не засяга само отношенията между "взимащия" и "даващия". Специфичното в тези отношения е, че и двата субекта са печеливши. "Вземащият" се облагодетелства директно с конкретна сума, а "даващият" получава индулгенция за закононарушение или конкурентно предимство. Губещият в сделката не се индивидуализира нито чрез съдебния, а още по-малко в политическия процес. Губещият е обществото, държавата, бизнесът, хората, народът, работещите и т.н. И докато отделните индивиди не се идентифицират с тези общи понятия, докато не усетят, че всеки път, когато казваме "общество", "държава" и т.н., всъщност казваме "нас" или "ние", то те ще имат по-голям интерес да участват в корупцията, отколкото да й се противопоставят. За съжаление властващият индивидуализъм и натрапчивото усещане, че всеки следва да се спасява поединично, а ако не успее - сам си е виновен, правят абсолютно невъзможно формирането на истински граждански антикорупционен блок. И затова стигаме до политическите му ерзаци.