КОГАТО РАЗРУШИТЕЛЯТ НА МИТОВЕ ЗАОБИЧА

Тази фраза е на Салвадор Фелипе Хасинто Дали и Доменеч - знаменитият испански сюрреалист, автор на 1500 картини, безброй графики, илюстрации, скулптури, бижута, театрални и кинодекори, на книги и какво ли още не от широките поля на изкуството.
Тази фраза определя основното в характера и стила му на живот. Лудостта му се оказала онази божествена искра, която при подходящи обстоятелства прераства в гениалност. (А дали не са прави онези, които смятат, че лудостта му е поза, доходоносна при това?)
Провървяло му и на обстоятелства: родил се в семейство на проспериращ нотариус, израсъл като "глезеника на татко", учил да рисува - именно това го увличало, нищо друго; срещнал подходящите приятели и те го въвели сред артистичните среди първо в Испания, сетне и в Париж; запознали го и със знаменитости, сдобил се и с образец - Пикасо; казано накратко,

тръгнало му като по мед и масло

 - нещо рядко за големите творци. Е, не напълно...

С Гала

Загубил майка си още като юноша, баща му почти веднага се оженил за вдовицата на своя брат (смайващ жест!), останал с книгата за женските болести, препоръчана от баща му, и дълго я разгръщал в дните на самота, та впоследствие придобил болезнено усещане към другия пол. (И непреодолима вина, че е заел мястото и името на мъртвото си братче.) Съзрявал с неосъзнат страх от онези "омайващи" контакти с жените, които превръщат всеки юноша в нормален мъж.
Нормален ли? Провидението решило Салвадор да бъде далеч от всички норми. Нещо повече: сам да ги руши. Не се решавал младият художник да откликва на девойките, които атакували почти безсрамно неговата свенливост - защото нищо не чувствал, но в представите си ги обсипвал със собствената си пот... Изпитвал удовлетворение от своята изобретателност: да изрази обичайното отношение към жената с изразните средства на мъжа, без някой да знае това. Рисувал не само онова, което не му достигало, но и другото, което му било в излишък. В онзи ранен период

ще го нарекат "великия мастурбатор"

 не само заради картините на тази тема.

Една от най-известните му картини - "Постоянство на паметта"

Ала "великият мастурбатор" срещнал една жена, която го въвела в тайнството на любовта, а после разнесла славата му на велик художник и благороден любовник.
Ето и първата им среща.
През август на 1929 г. в курорта Кадакес, където семейството на Дали имало къща и там той прекарвал много време, почивали и немалко творци от цял свят. Сред тях бил немският художник Макс Ернст - нашумелият представител на дадаизма в изкуството, и френският поет Пол Елюар със съпругата си Гала Елюар. Те вече знаели по нещо за екцентричния Дали и се зарадвали, че ще се повеселят в компанията му. Зарадвала се най-много  Гала, която в онзи момент изживявала криза на чувствата си към съпруга и любовника - не се развивали тези двамата по нейните представи за истинските таланти и прогресивно обеднявали.
Тя изиграла етюда "имам скрити заложби", поразголила дългите си крака и обещала на Салвадор вечер насаме. Вместо да се почувства стъписан, Дали се усетил разкрепостен и дръпнал към себе си съпругата на френския поет, толкова бързо станало всичко между двамата, че дори домът му в рибарската част на селището се изненадал. Пол не се разсърдил на своята половинка, даже не се натъжил - знаел, че Салвадор не можел да люби - бил асексуален, можел само да развлича.
Но този път изглежда се излъгал. Каталунецът навярно се представил добре в онази първа интимна вечер, защото

мадам Елюар проявила към девственика траен интерес
 
Знайно е (много са източниците - и автобиографиите му, и спомените на съвременниците му), че Дали се влюбил в Гала, която - в пълно съотвествие на името си - се оказала за него истински празник. Той писал на своя приятел Федерико Гарсия Лорка буквално следното:
"Аз я обичам повече от баща си, повече от майка си, повече от Пикасо. И даже от парите."
А на всички било известно колко обичал парите.
Влюбил се Дали в тази френска снаха, която всъщност била рускинята Елена Дяконова, родена и израсла в Казан, лекувала кашлицата си няколко години в Швейцария, където се запознала с младия поет Пол Елюар, който още не бил Пол Елюар, а носел фамилното си име Еужен Гриндел - име, което на никого не правело впечатление, най-малко на Гала, т.е. прекръстената Лена, и веднъж - така както си бъбрели -  на нея й хрумнало да прекръсти и него.
Щом си французин, казала тя, трябва да се казваш Пол, а на Пол приляга фамилията Елюар. Поетът Еужен Гриндел в миг осъзнал как добре звучи новото му име и дарил кръстницата си с най-нежните си ласки. Тя му отговорила подобаващо. От Русия после му писала горещи любовни писма с открито еротични желания. Можем да си представим какво са предизвикали в главата на младия поет, който междувременно бил взет войник да защитава отечеството си на фронта (водела се Първата световна война), та й

отговарял с барутен плам и огнена жажда
 
След демобилизацията му Гала (или Елена все още в родината си) под претекст, че ще учи в Сорбоната взела париците на баща си и - право в дома на Пол. Мадам Гриндел, като я видяла, прихнала: "Господи, прилича на мишка!", но това съвсем не помрачило настроението на годеницата - тя изпълнила добре подготвения сценарий и спечелила съгласието на мосю Гриндел. Нататък подкарала в своя си стил - смело напред и в най-вече встрани.
Щом си харесвала някой мъж, тутакси го завладявала.  Предпочитала обаче талантливите - у тях били парите и славата. Известно време смятала, че нейният Пол е от тях, с желание му родила дете, сладката Сесил, която останала за отглеждане при маман и папа, после решила, че художник като Макс Ернст също не е за изпускане, нищо че е женен - това за нея не било пречка, ала неговата пресметливост изглежда надмогвала дарбата му, та чувствата й забуксували около този проблем.
И тъкмо тогава срещнала Салвадор Дали - симпатичния испанец, чудака с шокиращия външен и вътрешен вид, който видимо притежавал рядко срещана гениалност. Гала имала способността да разпознава степента на таланта у мъжете, както виртуозът геолог може да открива в дълбоките земни пластове реки от нефт. В случая било далеч по-лесно: картините му говорели на своя разбираем език.
В Дали тя не се излъгала. И нито за миг не проявила съмнение в дарбата му. Подела го още на другия ден, накарала го да рисува (едно по едно) всичко онова, за което те си говорели.

Тя кипяла от идеи, той също

 И идеите им по чуден начин се сродявали.
Любели се двамата от дъжд на вятър, но с истинска страст търсели творческите му успехи и големите пари. Знаели своята обща слабост към финикийските знаци и проявявали изобретателност за спечелването им. За насищане на нагона си Гала намирала млади дарования - Дали не й придирял.
Следващите няколко години се оказали най-плодоносните за твореца Салвадор Дали. Гала често била до него. Насърчавала го, възхищавайки се от всичко, което излизало под четката му. Така му създала самочувствие на велик творец. Станала му и  истински мениджър. Когато баща му го изгонил от дома си заради връзката му с тази "руско-френска проститутка", тя убедила виконт Шарл де Ноел "да ги подкрепи" в името на голямото изкуство и той им построил голяма къща на морския бряг. Там Салвадор нарисувал много от своите значими творби, между които шедьовъра "Постоянство на паметта". (Веднъж оставеният на масата от Гала камамбер се разтопил и това породило у Дали идеята за "топящия се" часовник.)
Там двамата събирали с пълни шепи плодовете на своята връзка. Пол съзнавал, че губи съпругата си, но твърде много я обичал, за да я наскърбява с разпри; примирил се с мисълта, че "ще й мине"... И този път се излъгал - не й минало. Напротив, тя поискала развод и през 1934 г. се омъжила за Дали. Нататък - в познатите дотук води.
Тя продължила да проявява своята всестранна грижа за твореца до нея като му осигурявала освен условия за работа и пласиране на "стоката". За целта подготвяла успешни "излети" до Лондон и Париж - там артистичният свят се срещал с

автора, "който непрестанно шокирал света"

 интересът нараствал, работите му се търсели.
Гражданската война в Испания ги принудила да напуснат слънчевото крайбрежие и да поработят в чужбина. Галеристът Жулиен Леви вече бил организирал първата самостоятелна изложба на Дали в Америка, което означавало откриване на голяма и благодарна публика, малко по-късно Гала уредила нещо подобно да стане и в лондонска галерия. Нейна била идеята Дали да поеме дизайнерството на дрехи и шапки за известната Елза Шапарели. Двамата пътували из Европа - опреснявали стари и създавали нови връзки (или бизнес контакти, поновому). 
Стефан Цвайг запознал Дали с остарелия Зигмунд Фройд и художникът подхванал серия от портрети - обожавал великия психоаналитик, изповядвал неговата теория за водещата роля на подсъзнателното. А този контакт вдигал цената на името му.
В Щатите вече говорели с възхищение за необикновения Дали и след началото на Втората световна война, когато хитлеризмът подгонил свободолюбивите творци, Дали и Гала се преместили да живеят в Калифорния. Там веднага усетили, че големите пари се печелят най-вече в Америка. Салвадор подхванал изработката на бижута за скъпата колекция на дук Де Вердура, цапотил декори за филми на Хичкок, писал сценарий за анимационен филм на Уолт Дисни, но нещо не се разбрали и филмът не видял бял свят; продължавал да рисува "практични неща", а Гала организирала пласирането им.

Тази жена била магьосница

 но в САЩ се развихрила истински: започнала да изгражда своя финансова империя. Вземала пари от всяко интервю с великия художник, пари срещу права върху името му, уредила производство на парфюми, вратовръзки, чорапи дори... с фрагменти от негови картини. Вестниците и списанията плащали добре за всеки негов ред, за всяка негова снимка, защото "необикновеният испанец" вече имал славата на гений, от когото всичко може да се очаква, а Америка обожавала (и днес го прави) именно такива мъже.
В Щатите Дали написал и издал (пак със саморекламна цел) своята автобиография, озаглавена "Тайният живот на Салвадор Дали". Вмъкнал скандални истории, някои от които напълно измислени. Книгата се превърнала в бестселър. След името му потекли реки от пари. Но и за двамата се оказало, че парите не са всичко, макар в този свят да са най-важното. След осем години в Америка започнала да им липсва Европа и най-вече Испания. И те се завърнали у дома.
В Жирона сключили втори (вече църковен) брак и отседнали за известно време в родния на Салвадор Дали Фигерас, където старците още помнели момчето, което рисувало като никое друго момче. Гала подхвърлила идеята тук да вдигнат театър-музей на името на Дали и художникът веднага подхванал  работата по изграждането му. Той бил толкова доволен от всичко, сторено от съпругата му, че с готовност добавил и нейното име: театър-музей "Гала Салвадор Дали".
Погледнат отстрани, този негов жест шокирал, но коя му проява не била шокираща! Великият художник се върнал от Америка с обогатено умение да се саморекламира, да увеличава безмерно своите заслуги в изкуството, да приема безкритично всякакви похвали, щом са придружени с пари...
Дали винаги е прекалявал. (И в това изкуство е бил истински гений.) Винаги е прекалявал и винаги са го приемали, независимо какво и колко ще им струва. А тогава любимата му Гала,

славата и парите така го разглезили

 че мнозина от артистичния свят на Европа не можели да го понасят. Не били само водещите сюрреалисти, с които имал стара вражда заради онова негово "Сюрреализмът - това съм аз", той отблъсквал естетите със своя "миш-маш от стилове и безстилие", със своята безпардонност, с необуздания си "занаятчийски произвол".
Париж никога не е бил Ню Йорк, още по-малко Калифорния; тук винаги са се ковали правилата, в които се вмества красивото.
Дали и Гала почитали скандалите - особено след школата на Америка. Подхранвали ги и вземали своето от тях. И в Европа популярността се раждала и поддържала чрез скандала. И тук върховете на изкуството се завладявали с безграничен произвол на волята и проявленията й. Дали знаел това и никога и от нищо не се притеснявал; Дали винаги се наслаждавал. Дали продължил да ражда щури идеи и ги превръщал в свои произведения. По някое време подхванал изработката на стереоскопични инсталации. Картината му "Дали повдига кожата на Средиземно море, за да покаже на Гала раждането на Венера" стъписвала всяко ординерно възприятие, но модата я аплодирала. Творбата отпътувала за нюйоркския музей "Соломон Гугенхайм" срещу добро възнаграждение.
Каквито и чувства да предизвиквало името Салвадор Дали сред ценителите, в края на крайщата

публиката винаги награждавала маестрото

 Възторгвала се от произведенията му, нещо повече, отдавала им почитта си. Това накарало авторитетите от Френската академия на изящните изкуства да изчистят представите си за Дали от всички странични наноси и да го приемат по достойнство в своите редове. Истинска гордост изпитвала Испания, която вече го поставяла редом до великия Пикасо.
Крал Хуан Карлос го удостоил с титлата Маркиз на Пубол, а Гала в онзи празничен миг не се въздържала и попитала нещо в смисъл на... "С каква сума се придружава?". 
Световната му популярност довела нещата дотам, че на негово име кръстили новооткрит астероид. (Човечеството се забравя в устрема на обожанието си, знаем.)
Той и Тя продължавали да плават по вълните на славата и да се забавляват. А публиката им ръкопляскала.

Но и богатите все някога плачат

 както е известно. През същата 1982  щастлива година баба Гала била оперирана от жлъчка, отпаднала физически и духом, да не кажем, почти се предала. В замъка им Пубол, до Порт Лигат, тя отказала да среща хора, отказала да види дори дъщеря си. И на 10 юни се споминала.
Обезумелият Дали с тресящи се от Алцхаймера ръце натоварил мъртвата в колата си и подкарал за Барцелона - "да я повози"... Това било последната му приумица, защото след погребението й, през оставащите му седем години живот, той само... дишал. Буквално. Избягвал шума и хората, избягвал храната дори. Тези седем години били най-тихият период от живота му. Тогава именно осъзнал, че на този свят има и нещастия, че за обикновените хора те са много повече от радостите. И въпреки това трудно му било да проумее стародавната максима: животът е страдание, опитал да се шегува и с предстоящето му като се обезводнявал. Спретнал си и пожар, в който едва не се овъглил.(Асоциации: първата му изложба била на рисунки с въглен.)
Болките на старостта му внушавали непреодолимата истина, че никой не може да надхитри края си. Биографите отминават тези негови седем години живот като несъществуващи и внушават какво всъщност е означавала хитраната Гала за гения.
Да, със смъртта й изглежда са угаснали всички свещи край палитрата на гениалния художник.