Когато няма да ни има и след това...

Ана АЛЕКСАНДРОВА

Анастас СТОЯНОВ е роден на 2 август 1931 г. в село Живовци, Монтанско. Учи филология и журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски".
За първи път печата във в. "Народна младеж" през 1949 г. Бил е редактор в Радио София (1957-59). През 1959-1965 г. работи във в. "Септемврийче". От 1965-1966 г. е завеждащ редактор в издателство "Народна младеж". Секретар е на СБП (1966-1969), редактор във в. "Народна младеж" (1969-1972). През 1972- 1974 г. е главен редактор на сп. "Пламък", а от 1974 до 1991 г. на списанието за детско-юношеско творчество "Пламъче". От ноември 1994 г. до април 1995 г. е главен редактор на в. "Вселена".
Автор е на повече от 40 книги с поезия и белетристика, стихове за деца и възрастни, сред които "Първа любов" (1955), "Есенни макове" (1962), "Имаше едно момче" (1964), претърпяла седем издания, "Наричайте ме вечност или миг" (1966), "Пралюбов" (1977), "100 приказки" (1977), "На грешната земя", лирика (2005), "Това бях аз" (2007) и др.
През 2008 г. излиза последната му книга издадена приживе "Обратно пътуване".

Снимки - личен архив

На 2 август той щеше да навърши осемдесет... Как ли би изглеждало мъжественото му лице, осияно от ярко сменящите се лъчезария на обич и загриженост, с добродушна присмехулност и звездоубийствени гневни светкавици? И с какви ли стихове щеше да зарадва обичащите поезията наследникът на древния майстор Анастас, строител на пъстрописани църкви и каменни мостове?
Но смерч, "смерч като меч, /смерч като смърт/ над мури и над морени, смерч като сеч..." пресече поетическите пориви на един от най-даровитите български лирици от така нареченото априлско поколение. И кой знае защо негови връстници, пък и по-млади "колеги", днес не намират сили да "отчетат" дарованието на дързостния съвременник, създал ценностни творби; на отричания и издиган, "съсичан" Анастас Стоянов заради самоволните изяви на неговия непреклонен характер. Възвисяван и брулен от "гръмотевиците" на недалечното минало, той отминаваше издиганията и сривовете по своя път. Не обръщаше внимание на преднамереното незачитане на неговите талантливи лирични изповеди, продължаваше нататък с мъжествено великодушие, крепено навярно от бликащия творчески извор на богатата му душа: "...А аз навярно ще си взема щедрост от дъжда,/ единствен той не иска нищо за отплата от тревите..." Неговата "недисциплинирана" действеност извираше може би от всеотдайната му любов към отечеството, към всяка педя родна пръст, към всеки град, дори към най-дребното българско селце: "... Арда, Арда, любовница на ветровете,/ момиче си ти, не си селце./ Целувам очите ти, черни от фереджета/ и черните ти от тютюн ръце..."
Издиган и отлъчван заради хлевоустите страсти на завистнически, службогонски стремежи, неговият нестихващ темперамент, дръзка инициативност и мъжествена спонтанност не можеха да не предизвикат завистта на раболепно дисциплинираните... Все още и до днес звучат в паметта ми негови изрази, наситени с обич и човешка добронамереност, произнесени в поздравителното му слово като главен секретар на Писателския съюз по време на Новогодишната вечер, струва ми се на 1967-ма... Краткотраен пост, с който той не обвързваше никакви властогонни или каквито и да са други амбиции. Както и по време на главното му редакторство на списание "Пламък" в началото на седемдесетте години, когато плодотворно разшири културния обхват на изданието. Като сега си спомням неговата добре организирана инициативност, как заблестяха многоструйните извори, осветяващи литературното начало на създаденото от Гео Милев историческо издание, как разшири кръга на списанието и го отвори за младата литературна смяна.

Анастас Стоянов (първият от ляво) заедно с Асен Босев, Николай Зидаров и Борис Крумов

Но ненавиждащ празнодумното застояване в "Сивото поточе" - писателското кафене на ул. "Ангел Кънчев" 5 - със своята непримирима строгост той предизвика групирането на редакторския състав на списанието около шепа властогонни завистници. Това стана причина Анастас Стоянов да бъде подло наказан и да получи нов пост на главен редактор, вместо на "Пламък" в списание "Пламъче". Дребните души си бяха помислили, че по този начин ще могат да го обидят и унижат. Но и тук той прояви своята нестихваща инициативност, разгърна плодотворната си оригинална находчивост. Така от страниците на списанието продължи да звучи неговата непресъхваща обич към отечеството, която той беше изповядал неведнаж:  "България- можеш от кон да я видиш, / колко път е - ще го видиш пешком./ Две денонощия от Девин до Видин/ и толкова от Емине до Ком.../ Малко взела, много дала/ оръфана от алчни ръце/ тя е такава, че цяла, цяла/ се побира в едно сърце..."
А неговото сърце беше голямо! Той уважаваше и обичаше хората, с които работи и общува. Ценеше качествата им, строго, но справедливо ги кореше и хвалеше... И се случваше така, че избухванията на гръмовержкия му патос често се сменяха с бащинска грижовност към техните несгоди и човешки дилеми.
Наред с обичта към родината характерна за неговата поезия бе и любовта към човека, към земната му участ и съдба. Ето едно от неговите емблематични стихотворения; "Как иска ми се да ти изкрещя; "Човече,/ та ти низвергна Цар и Бог отрече,/ намери път към небо и звезда/ и толкоз тайни разгада,/ ала кажи ми ти - какво се случи,/ та толкоз пъти съм те виждал аз/ да се умилкваш  като плахо куче/ в нозете на нищожества със власт?" Написано през юни 1993 г., това стихотворение звучи злободневно и до ден днешен, а навярно и за бъдните дни...
Анастас търсеше в себе си и останалите хора отговорност, съвест и грижа за настоящето и бъдещето на Отечеството. Така в едно свое стихотворение, посветено на Мелник, той обръща поглед към трагичната ни българска съдба: "...От какво си черно, черно южно вино,/ от къде е твоят непрогледен мрак?/ Тук пръстта е златна, а небето синьо,/ тук нощта е пълна с весел, звезден злак./ А градчето тихо - в шепа да го свиеш/ къщите му - къщи за един гердан,/ с пръст да копнеш - бели кости ще изриеш,/ кръв ще бликне, ще просветне ятаган..." Беззаветно, всеотдайно обичаше той България... Вярваше в нейното бъдеще, копнееше за него: "Родината...Аз я гледам/ разпростряна, могъща, голяма,/ побрала и звездната нощ, и белия ден./ И знам; без нейното безсмъртие няма/ друго безсмъртие няма за мен!"
Това сливане с родината, непомръкващата обич към нея и близките му е сърцевина на неговото поетическо верую: "Когато няма да ме има вече/ не ме търси в къдриците бухлати, на цъфналите ябълки отвън/ защо ми е да се прераждам/ в една студена, есенна звезда./ В косите си ме потърси - сред тях/ ще бъда аз светулката, която/ ти ще отрониш в шепичката топла/ на някое от нашите деца,/ или снежинката кръстата, дето на миглите ти дълго се топи..."
Покоряваща е чистотата на емоционалния порив и многообагрената поетична страст, на мъжествената нежност и мъдрото прозрение, белязали незаличимата следа на Анастас Стоянов, която ще остане и след него и след нас. Независимо от преходността на времето!