КОГАТО КОТКАТА СИ ГОНИ ОПАШКАТА

Славчо Кънчев*

Не се сражавайте с проблема.
Генерал Джордж Маршал (1880-1959 г.) - американски военачалник и политик, автор на плана "Маршал"


Основният социален проектант на съвременен Китай, Дън Сяопин, още в началото на своята реформаторска дейност изказа основоположната мисъл, че "не е важно дали котката е черна или бяла, важно е да лови мишки". Прозрение, насочено не към капилярите, а към артериите на държавното управление. Израз на стремеж теорията и механизмите на държавния мениджмънт да не догонват събитията, а да са винаги една крачка преди тях. Вместо да им се противопоставят или да разпръскват димна завеса, че те не се случват.
Именно в избора на системата на държавното управление и механизмите й за функциониране, както и в умението те да бъдат реализирани, е реалната пропаст между занаятчията в политиката и държавника. Занаятчията подхожда спрямо упражняването на власт като към серия социални експерименти, реализирани върху принципа "проба-грешка". Затова и често му се налага експресно да решава къде и как да насочи

маркуча с "противопожарна пяна"

Докато държавникът първо приема реалностите на властта. После си изяснява философията на нейното упражняване. Властта несъмнено е натиск, но също и деликатен инструмент. Ако властприлагащият индивид е интелигентен и разполага с достатъчен ресурс, ще използва властта така, че да защищава националната сигурност и интереси, но, уви! - това съвсем не изчерпва задълженията му. Необходимо е да трасира посока на социалния проект, изграден върху ясни принципи, и точно тук се намесва елементът идеализъм. А светлината в дъното на тунела идва, когато държавникът си задава въпроси, чиято важност е била валидна вчера, валидна е и днес, и утре. Каква е целта на живота? Каква е целта на съществуването на българската нация? Кое е предизвикателството пред човечеството? И накрая: кое е общото помежду ни, както тук, в България, така и изобщо върху земната твърд, като човешки същества?
Държавникът, а не занаятчията, доминиран от тяснопартийните си стремежи и нерядко - от личната си изгода, търси баланса между прилагането на властта за защита на националната сигурност и интереси и реалния стремеж на хората да бъде подобрен животът им. Не занаятчията-политик, с претенции за социален пенкилер, а легитимираният държавник се направлява от една историческа увереност, че това, което върши, е в хармония с нишката на Историята. И че се движи в правилната посока.
Каква е релацията на персоните, заемащи важни постове в сферата на държавното управление към изложената философия? Конкретно у нас, в България.
Уместно е първоначално да бъде изяснен

проблемът №1 в българското общество

Този проблем не е неговото социално разделение на една малка група от много богати българи и мнозинство бедни, декорирани с ограничен брой представители на т.нар. средна класа, тоест пауперизацията (масовото обедняване - б.р.) на българския народ. Дори ендемичната корупция не е водещата проблематика у нас. Разпространението на "сребърните аргументи" е не повече от генезисен елемент в отрицателния социален тренд, на който не е било активно противодействано. Един от многото.
Основният проблем в България, поне след 10 ноември 1989 г., е, че липсва мащабна програма за обществено развитие както в икономиката, така и в духовната сфера, която да е в процес на реализация. Проект, който да е в интерес на съвкупното българско общество. Липсата му дезинтегрира социума, именно тя създава фрапиращото икономическо неравенство, като всеки се опитва да осъществи своята индивидуална програма за увеличаване на собствения си доход или богатство. Именно в условията на извършената от корпорациите "консумативна революция".
Как би могло да бъде преодоляно дезинтегрирането, тоест атомизирането на българското общество на отделни елементи? Тогава, когато благоденствието на българския народ както в икономически, така и в морален аспект (или по-добре в обратния ред!) се превърне в структурна характеристика на държавния мениджмънт, а не се трансформира единствено в словесен инструментариум за манипулиране на масовото съзнание с цел запазване на политическото статукво.
Terra incognita за занаятчиите в политиката е, че зад конкретните социални искания, били те за намаляване цената на доставяната електроенергия за битовия потребител или срещу липсата на прозрачност при назначаването на председател на ДАНС, както и на други отговорни държавни постове, се изявява стремежът на протестиращите за уважение на човешкото им достойнство. Да не се чувстват измамени. Сиреч  

 желанието им за отговорно изпълнение на обществения договор

сключен по време на изборите: ние ви делегираме властта, нашата власт - на суверена, при условие, че вие изпълните поетите ангажименти, изложени в предизборните ви платформи. Ясно, просто и неподлежащо на тълкуване!
Точно с цел да бъде стимулирано изграждането на чувство за принадлежност към една социална общност, както и за неговото перманентно захранване с обективни аргументи за реализацията му, в началото на ХХI век се появява теорията на "Good Governance" (добро управление), която набляга на организацията на взаимодействието на държавата и обществото. Тази теория задълбочава логиката на преместване на акцента от дейността на учрежденията върху сътрудничеството с гражданите. Всъщност това означава, че държавното управление става по-малко строго и регламентирано, в него се усилва значението не на вертикалните, а на хоризонталните контакти, на връзката на държавата с организациите на гражданския секрет.
Даденият подход изхожда от обстоятелството, че държавното управление се основава на демократични принципи (разделение на властите, изборно начало, смяна на длъжностните лица и пр.), а неговата ефективност предполага най-тясна връзка на изпълнението на поставените цели с установяването на отношения на доверие с населението. За приоритетни механизми на съгласуване на интересите са провъзгласени "съгласието и договорът". Същевременно голяма относителна тежест придобиват отношенията между отделния индивид и властта, формирането и поддържането на които се признава даже за по-значителен резултат на държавната политика, отколкото нейните икономически резултати.
В този ред на мисли, с цел стопиране на дезинтеграционния разпад в българското общество и за полагането на началните условия за стартиране на процеса на неговия социален интегритет, е наложително да бъдат реализирани незабавно следните инициативи, съобразени със съответните на-добри световни практики. Те биха качествено променили приложимите морални и санкциониращи норми спрямо властприлагащите, биха ги поставили
 
под ефективен публичен контрол

биха изчистили авгиевите обори. Което от своя страна би създало реална основа за промотиране в публичното пространство на обединителния социален проект. Плод на Good Governance.
Първо. Институционализиране на независима комисия срещу корупцията (НКСК), която да обедини в една нова структура всички съществуващи звена с аналогична дейност. Като получи не само техните прерогативи, но те бъдат и значително разширени. По примера на извършеното в Хонконг през 1975 г. в условия на повсеместна корупция. НКСК да бъде под публично наблюдение, като председателят й да бъде избиран чрез преки избори. А пък кандидатите за поста да бъдат издигнати не само от партии, но и от граждански сдружения.
Ето как, в унисон с желанието на мнозинството от българите, би могъл да бъде отхвърлен налаганият в годините на прехода възглед, че суверенът трябва да приеме корупцията като обичайна норма в българския политически живот, неизкоренимо явление, като нещо, с което му се налага да свикне и да не му обръща внимание. Въпреки или по-скоро именно понеже корупцията е проникнала във всички сфери на държавната администрация и правозащитни органи, достигнала е до парламента (парламентарните комисии), правителството (министерствата и централните ведомства), областните администрации, съда, прокуратурата, кметствата и общинските съвети, както е ерозирала и цялата система за усвояване на еврофондовете от държавните бенефициенти.
Второ. Да бъде приет закон, аналогичен на действащия от 2011 г. в САЩ, съгласно който всеки гражданин, насочил правоприлагащите органи към лице, укриващо данъци, получава възнаграждение до 30% от иззетите средства.
Положителният резултат би бил многопосочен, като не на последно място са приходите в държавната хазна. Но много по-важно би било активирането на нормите на коректно финансово поведение у българските граждани.
Трето. Пълна прозрачност в дейността на самите граждански сдружения чрез влизане в сила на закон, аналогичен на приетото м. г. в Руската федерация законодателство, съгласно което е задължително декларирането на всички техни финансови постъпления от чуждестранни източници. Чрез тази процедура биха били "осветени" немалко канали за инфилтриране на чужди интереси и в икономическата, и в духовната сфера, и де факто би бил сложен под контрол един голям ресурс за корупционни практики по посока лобистка дейност.
Не започне ли управленската котка да лови мишки, което означава да се изправи лице в лице срещу проблем №1 на българското общество, а продължи да си гони опашката чрез палиативни маневри, то повикът в публичното пространство за "нова система" ще увеличава своята мощ, с всички произтичащи последици.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България