Матрицата разтерзава и обругава, съди и разстрелва Никола Вапцаров... Поетът е безсмъртен. Но подлеците са вечни

1.
Сбъдна се пророчеството на Поета! 
Надойдоха червеите на реванша, на културното варварство, на агресивното, овластено бездарие. 
На фашизма. 
Бездарието е фашизъм. 
Фашизмът е престъпление.
36 години политическите потомци и апологети на фашизма затлачват обществения хоризонт с „отровната си плесен“ и току оповръщат името на Поета, неговата гибел и неговата безсмъртност. И, строени като наказателен взвод в тунела на Гарнизонното стрелбище стрелят, стрелят, стрелят… И го разстрелват, разстрелват, разстрелват… Пак и пак, и пак… С наслада и упоение. Стръвно. И яростно. Колко пъти? За кой път? 
Нямат насищане. 
Един безкраен разстрел. 
И безкраен реванш.
Отмъщение на нищожествата. 

2.
През август фашизоидите се възпалиха, обостри се тяхното обсесивно-компулсивно разстройство или както и да се нарича научному, ала както и да се нарича, те си пребивават в състояние на хронично разстройство. Душевно и всякак. Крехка психика, деликатна, к`во да се прави. 
И ето, към Гарнизонното стрелбище бодро марширува наказателното взводче на Асоциация „Памет за утре“ (АПУ). Предводител - Даниела Беличовска, д-р по филология от Института по литература при БАН и преподавател във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. АПУ обединява сдруженията „Освобождение“ и „Историческа памет“ (на споменатата г-жа, която нарича Народния съд „българското клане“); Съюз „Истина“ и Съюз на репресираните от комунизма – „Памет“. Има си взводчето основно занимание, главно и единствено – „изобличава престъпния комунистически режим 1944-1989“ и „защитава жертвите на комунизма“. 
А-ха. „Жертвите“ на комунизма срещу Вапцаров. „Жертвите“, които убиха Вапцаров срещу Вапцаров. 
Шедьовър на цинизма.
И защо?
Ами защото Министерството на културата обяви, че през 2026 г. за първи път ще връчи наградата „Никола Вапцаров“ за поезия. На 31 март 2023 г. в бр. 29 на ДВ е публикувана и Наредбата за учредяване на наградата (премиер Гълъб Донев, министър на културата Найден Тодоров). Със същата Наредба е учредена и наградата „Христо Ботев“ за поезия и/или публицистика. 
Протести? Няма протести. 
Нима будната демократична общественост спеше? 
Не, не спеше тя! Хич даже! 
На 2 април 2023 г. прииждаха поредните избори за поредния не-знам-кой-номер-парламент, предстояха сглобки, некоалиции, правителство „Денков-Габриел“ без Габриел, но пък с Тагаренко, възход на г-н Магнитски (де го тоз Феномен?) и - разбира се - фамозната „домова книга“ и изкорубването на Конституцията -  деяние, което сглобката аплодира бурно и нарече „най-голямата стъпка на страната ни към това да е европейска, демократична и правова държава“. И – разбира се – касапското разчленяване на Паметника на съветската армия и сатанинската тортичка -  престъпление, с което България стана оше по-европейска и по-демократична… 
Какъв ти тук Вапцаров! 
Минаха три години и будната съвест списа писъмце до Министерството на културата. 

3.
Някои постулати от писъмцето на АПУ:  
„Държавната награда не е литературна рецензия“. Така си е. Особено ако рецензията е на оня тучен „критик“, дето решава кой ден е добър за българската демокрация и кой лош; или пък на оня всичколог, дето точи мазен гласец по телевизорите; да не говорим за оня глиган, придобил позорна слава покрай разтерзаването на Вапцаров. 
„Смъртната присъда не заличава политическия избор“. Вярно, не го заличава. Потвърждава го. И го обезсмъртява. Особено ако присъдата е на един фашистки съд по фашисткия ЗЗД. 
„Паметта не е пропаганден реквизит“. Не е. Но за тях е. И не само реквизит, а обект за подмяна, изчегъртване и преформатиране. Само така   българските дечица ще придобият „правилна“ историческа памет, та утре като ги попитат кой е тоя Вапцаров, ще рекат „комунист, терорист, слуга на Кремъл“ и прочее правилности.
„Талантът не е индулгенция“. Обаче бездарието е. И не само индулгенция. То е оръжие, предимство, достойнство, слава, власт, влияние, изобщо – висша ценност. 
„Културата не е индулгенция“. Обаче безкултурието е. Тяхното. Този безспорен факт не подлежи на доказателства. Това е аксиома. Аксиомата на бездуховното и безпаметно тресавище. На „отровната плесен“, която мори, разяжда и развращава обществото и човека.  
„Вапцаров не е бил само поет“. Какво значи „само“ поет? И Ботев не е „само“ поет. И Яворов не е „само“ поет. И Гео Милев не е „само“ поет. И Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Атанас Манчев, Иван Нивянин, Цветан Спасов, Васил Воденичарски, Кирил Маджаров, Христо Кърпачев, Христо Козлев не са „само“ поети. И Федерико Гарсия Лорка не е „само“ поет. И Виктор Хара не е „само“ поет. И Луи Арагон, Пол Елюар, Жан-Пол Сартр, Мигел Ернандес, Антонио Мачадо, Рафаел Алберти, Бертолт Брехт не са „само“ поети. Да изреждам ли писателите, художниците, скулпторите, режисьорите, музикантите? А журналистите? А Йосиф Хербст, Юлиус Фучик, Егон Ервин Киш, Карл фон Осиецки? Колцина от днешните корифеи на подлостта знаят тези имена?
И главно - Вапцаров е виновен, защото вместо да реди стиховце „с абстрактни социални симпатии“, взел, че участвал в „незаконна въоръжена политическа структура“. 
Ето го излюбленият рефрен - фашисткият режим е законен, антифашистката съпротива е незаконна и престъпна. Да, когато фашизмът пише законите. Когато фашизмът е самият закон. Когато Високата порта пише законите, а султанът е самият закон, Ботев и Левски, всички наши апостоли и революционери са престъпници, терористи и убийци. 
Според наказателното взводче наградата „Никола Вапцаров“ е: 
„държавно производство на митология“, „налагане на официален култ“;„възстановяване на символна традиция, възникнала при режима на НРБ“; и най-сетне – наградата превръща „в държавен символ, морален патрон и пример… личност, чиято политическа дейност продължава основателно да разделя обществото“.
Изобщо – Вапцаров е крайно неподходящ и трайно непригоден да бъде „национален патрон на българската поезия“ заради „историческата натовареност на избраното име“;„комунистическата принадлежност, военната комисия, нелегалната структура, оръжието и последвалата десетилетна държавна митологизация на неговия образ“.
Ако антифашизмът е неморален и недостоен, кой е „държавният патрон и символ“ на морала и достойнството? Фашизмът. Ако антифашизмът разделя обществото, какво го обединява? Фашизмът.
Така излиза. Така е днес. Две са главните евроатлантически ценности – „отровната плесен“ на фашизма и патологичната русофобия. Отгледани, обгрижени, коландрисани, финансирани, въоръжавани. Трябва да сме „в крак с времето“, нали. Трябва да сме „от правилната страна на историята“, нали. Днес. Както и вчера.
А как е било вчера? Същото. 
„Фашизмът е последната уж спасителна идеология на агонизиращата днес Европа. Европа, поклонница на „демокрацията“, в ужаса на своето отчаяние, пред прага на гибелта си снема маската на „демокрацията“ и оголва истинския си лик - фашизма… Това е реакция, това е фашизъм — един исторически абсурд… една конспирация против човечеството“. Тези думи са на Гео Милев. Написал ги е в сп. „Пламък“ през 1924 г. Как да не го утрепеш?! 

4.
Какво иска наказателното взводче? 
Иска „процедурата да бъде незабавно отложена“. 
Иска „Министерството на културата да представи пълна обществена и историческа обосновка за избора на Никола Вапцаров като патрон на държавна награда“.
Иска доказателства. За какво? Че Вапцаров е достоен. И пита „По какви критерии именно е избран Никола Вапцаров?“.
Иска – запомнете това изречение! - „обществено обсъждане, в което наред с литературоведи и творчески съюзи да участват историци на комунизма, представители на Държавна агенция „Архиви“, организации на пострадалите от тоталитарните режими и независими граждански сдружения“.
А какво не иска?
Не иска наградата за поезия да носи името на Вапцаров.
Не иска Вапцаров. Изобщо. 
Взводчето и неговите вдъхновители и ментори, които обитават академични коридори, властови кулоари и олигархични будоари, не искат никакво обществено обсъждане. Искат обществено осъждане. И на Вапцаров, и на антифашистката Съпротива. Обществен съд. Публично унижение. Поругание. И линч. Това искат. 
Защо?
Защо 36 години тия хиени кръжат около разстреляния Поет?    

5. 
Знам дума по дума репертоара на тези шпицкомандаджии. Знам какво ще кажат, напишат, изсъскат, изграчат, изхрачат стипендиантите на НПО, разните келбечевки и палангурци, папийонки и личевки, инджевци и дайновци, сашойордановци и марингеоргиевци, димита, пепита, пасита, глишевци, укронацистки поклонници и русофоби всякакви.   
36 години тая банда хонорувани подлеци, иждивенци и измекяри повтарят припадничаво, в патологичен захлас, до умопомрачение едно и също, едно и също, едно и също: че в България е нямало фашизъм, ако пък случайно е имало, то това е едно миличко, добричко, ласкаво фашизъмче, едно агънце-багънце, един домашен любимец на демкрацията. 
Но щом няма фашизъм, няма и антифашисти, ако пък случайно има, това е шайка престъпни типове, терористи, негодници, безродници, изменници, лумпени, простофили, тъпунгери, безграмотни, мародери, утайка, сган цървули и каскети, уроди, национални предатели, които заслужено, справедливо и в името на демокрацията трябва да бъдат разстреляни, избесени, посечени, обезглавени, изгорени живи, да бъдат отречени и обречени на забвение, да бъдат захвърлени по овразите, трънаците и канавките на историята. 
Никола Вапцаров е специален обект на разтерзание, ненавист и нетърпимост.

6.
Част от репертоара на „отровната плесен“: 
„Агент на Кремъл“; „терорист и държавен изменник“, „служил на Сталин срещу куфари с пари“; „пияница и национален предател“; „никой не го е инквизирал“; „предал другарите си за шише ракия“; „пропаганден просъветски поет”; „фанатик, готов да взривява живи хора за хатъра на Сталин”; „има две прилични  стихотворения“; „автор но пропагандна, просташко-плакатно поръчкова поезия“; „лозунгаджия“; „един Антихрист“; „ако не беше справедливо и напълно законно осъден от легитимен български съд щеше да е един от най-жестоките палачи на народа си”; „измислен герой”; „спорен поет”; „спорен символ”; „разделя обществото“; „порочен пример за младите”; „поет-касапин на заплата при държава-касапин“; „герой и гений по поръчка“; „какво като е талантлив, и Адолф е бил талантлив художник“; „образът му се крепи на лъжата“; „писал на стълбица като Маяковски и съветизирал стихосложението“; „неумело държащият пистолета Вапцаров, куриер на долари и драхми и посрещач на подводничари“; „имал криви крака, патешка походка и се клатушкал“; „започнал да оплешивява“; „имал нежна кожа, тънко вратле, раменете свлечени, хлътнал гръден кош”; „слаб физически и психически“; „изневерявал на жена си“; „тя му изневерявала с офицери“… 
Това е Матрицата. 
Матрицата на реабилитацията на фашисткия режим. На терора срещу българските антифашисти. На неонацисткия реванш и погром над Съпротивата. 
Матрицата превърна инквизиторите и палачите в невинни жертви на комунизма, и ги превъзнася като национални герои, и ги почита, и ги възхвалява, и ги възнаграждава с умилително преклонение, и ги канонизира като наши небесни закрилници, свети и безсмъртни.
Матрицата разтерзава и обругава, съди и разстрелва Никола Вапцаров. 
Матрицата легитимира и аплодира неонацистките шествия и маршове с факли, барабани и черни знамена, и зловещия крясък „Зиг Хайл!“, и припевът „Зиги-заги ой-ой-ой, Адолф Хитлер наш герой!“, и дивашкия възторг около онази отрязана ръка с автомат „Шпагин“, и ядачите на торти, които със садистична наслада преживяват колективен оргазъм от поруганието на историята, истината и паметта.
Матрицата произведе в небивали мащаби страховита агресия, омраза и злоба, деградация, дехуманизация и цинизъм, невежество и фашизъм. И днес обществото стои стъписано пред зверщината на пловдивския Младежки хълм, който всъщност се казва Джендем тепе. 
Така Матрицата моделира поколения-плячка. Под благия поглед на „Европа” и на „цивилизования” Запад.

7.
Ако някой още не е разбрал, ако не се е досетил - точно така ще изглежда едно „обществено“ обсъждане за наградата „Никола Вапцаров“.  По „законите“ на Матрицата. На „отровната плесен“. 
Хоноруваните подлеци, иждивенци и измекяри, тез агънца-багънца, тез непорочни момини сълзи искат реванш, мъст, отмъщение.  
Те съдят Вапцаров. Играят си на съдии. Избрали са своята роля – ролята на фашисткия съд. Прилича им.
Те органически не понасят Вапцаров. Дълбинно. Не понасят неговия гений, неговия кураж, неговите идеи, неговите идеали (идеал – каква странна дума!), неговата личност, неговата съпротива срещу тиранията, неговия свободен дух, неговия живот и неговата безсмъртност. Този кръст е непосилен за тях. Затова издевателстват над Поета, прекрояват историята и пренаписват учебниците.  
Те воюват с Вапцаров. Защото неговата гибел и гибелта още хиляди антифашисти е доказателство, че фашизмът в България не е фикция, не е пропаганда, родена в някой възпален мозък. Вапцаров е техният изобличител. 
Воюват с „престъпния комунистически режим“. Воюват днес. А вчера храбро трепереха под юргана, гушнати до своите сополиви любовници, разправяха вицове под душа, и се мазнеха, и доносничеха, и списваха възторжени оди за Вапцаров, и възпяваха подобострастно същия „престъпен комунистически режим“, и го обслужваха, и се нагаждаха в диплите на режима, а сега изобразяват активни борци срещу комунизма. И мърсят Поета с вулгарните си писания, и го наричат „сатрап, палач и морален урод“.  
Това е толкова перверзно. И толкова познато.
Поетът е безсмъртен. Но подлеците са вечни.