След изборите за президент - заедно или напротив

„И да не забравяме, че след изборите ще трябва да живеем заедно“ – думи на известен коментатор по БНТ от началото на седмицата. Проблясък на здрав разум в забележителен контраст със застрашително задълбочаващия се цикъл на крайно противопоставяне с кълнове да прерасне в нова тотална криза от рода на онази от 1996-1997 година.
Ето защо не би било зле да се опитаме да се опомним, преди за пореден път да се доведем до срив, вещаещ изпадането в състояние на извънредно положение. Опора за целта следва отново да стане Конституцията, останала бариера  срещу именно такива развития при поредицата от възможно най-остри кризи, разтърсили страната на няколко пъти през 35-те години след приемането й на 12 юли 1991 година.
Ето как Петър Дертлиев бе озаглавил позицията си по повод предстоящите през 1996 година президентски избори, публикувана във в. Дума от 4 май с.г.: „Не кой, а за какво ще избираме президент?“ с подзаглавие „Остава Диоген /т.е. избирателят/ да вдигне фенера на разума“. Призивът на д-р Дертлиев бе пределно ясен: „…господа кандидати, четете конституцията“; съгласно нея държавният глава следва да бъде президент на демократична, правова и социална държава, да пази националното и държавното единство на България, както и да не забравя, че от него се иска вярност към общочовешките ценности – свобода, мир, равенство, справедливост, търпимост.
Именно това разбиране споделях, когато преди 30 години, на хоризонта на все по-ясно задаващата се скоротечна криза на управлението, приех да бъда кандидат за президент, издигнат от БСП. Тогава, на 17 юни 1996 година, отправих обръщението си към българските избиратели с посланието „Заедно – за България!“, в което се позовах на същите принципи и норми, заложени в Основния закон и заявих убеждението си, че в такива моменти само страни, способни да надмогнат различията си, колкото и остри да са те, имат шанс да избягнат катастрофата и да преуспяват.
Този призив тогава получи широка и активна подкрепа далеч извън средите на БСП, факт, който намери категорично отражение в предизборните сондажи. Печално известно е и онова решение на Конституционния съд от 23 юли 1996 г. относно гражданството по рождение, с което бях лишен от правото за участие в изборите в пряко противоречие с изричните разпоредби на Конституцията – върховният закон, на който не могат да противоречат никакви други закони, действащи или отменени; решение, явно продиктувано страха на десницата от очертаващата се сигурна загуба на техния кандидат.
Това решение тогава всъщност отключи поредица от разрушителни процеси от края на 1996-та и началото на 1997-ма година, довели в крайна сметка до загубата на последвалите избори и оставката на правителството на левицата, последвани от шоковото управление на десницата. В този низ от събития трагично се вписва и политическото убийство на Андрей Луканов, демонстративно разстрелян на прага на своя дом преди 30 години на 2 октомври 1996 г. – подло покушение срещу министър председателя, вложил цялото си същество в усилията за национално помирение и успешно развитие в началото на демократичните преобразования в страната от 1989-1991 година.
Но да се върнем към днешния ден. Ключовият въпрос днес е дали след президентските избори от октомври-ноември т.г. най-сетне шанс за реализация ще получи алтернативата „заедно“, или напротив – за пореден път ще се завъртим в омагьосания кръг на унищожителното противопоставяне. Редно е в предстоящите дни избирателите преди всичко да се постараят да си отговорят на този въпрос на въпросите  – кой кандидат в коя посока се очертава да поведе страната като президент?
Всъщност, от досегашните изяви на водещите кандидати няма да е трудно да открием отговора, но само при условие, че успеем да се отърсим от заливащите ни заклинания за „помилване“ или „педофилия“. Основен аргумент, който подкрепящите двойката Гюров-Кандев  изтъкват е, че те представлявали бъдещето, за разлика от онези, подкрепящи Йотова-Вълчев, които били носители на миналото. Едва ли има по-разграждаща отправна постановка, разделяща гражданите на заслужаващи да бъдат представяни от бъдещия президент, противно на онези, които било време да отпаднат от политическия живот; впрочем – разбиране в пряко противоречие с изричната разпоредба на Член 92 на Конституцията президентът да олицетворява единството на нацията.
Тъкмо обратно е отправното начало на Илияна Йотова като кандидат за президентския пост. В обръщението си към българските граждани от 8-ми септември т.г. тя еднозначно заяви,  че смята за свой дълг да бди за строгото спазване на  Конституцията и за работата на институциите съгласно нейните разпоредби, да бъде президент на всички граждани и еднакво да защитава правата на всеки един, при това с особено съзнание за очакванията на младите хора като носители на бъдещето на страната.
Разбирането си за ролята на президента тя заяви и в писмото си до българските социалисти от 31 август т.г.. В него тя подчерта, че уважението към труда, справедливостта и стремежа за достоен живот не са идеи само от миналото, а напротив – това са въпросите на бъдещето, че сме длъжни да градим мирен свят, в който днешните и утрешните млади хора да живеят свободно, да развиват талантите си, да отглеждат децата си и да управляват бъдещето.
Оттук и заключителният призив на Илияна Йотова, който заслужава да бъде безрезервно подкрепен в предстоящата предизборна кампания, заредена с разяждаща конфронтация и все по-видими знаци за взривоопасни развития: „Да върнем на българските граждани увереността, че имат значение. Да върнем смисъла на думата „заедно“.