Прогресът без хуманност е просто лъскава машина за самотност

Днес в супермаркета станах свидетел на интересна антропологична драма. Умишлено бяха оставени да работят две каси, пред които се виеше опашка с дължината на Китайската стена. Една служителка, пратена като дигитален мисионер сред туземци, учтиво приканваше уморените хора да минат на „бързите, автоматизирани каси на самообслужване“, като дори предлагаше да им помага с маркирането. 
За мое учудване, настъпи колективен отказ. И не, това не беше технофобският страх на неолитния човек пред първата светкавица. Един малко по-възрастен мъж пред мен на опашката обобщи как се чувстваха всички там „Госпожице, много добре знам как да сканирам баркодове. Но няма да стъпя там, защото ако ви свършим работата безплатно, утре вие няма да имате работно място.“ 
Всички на опашката почнаха да кимат одобрително, включително и аз. И си изчакаха 20-те минути на инат. Изчакаха ги като тиха, съвременна задруга, превръщайки обикновената опашка за хранителни стоки в барикада на човешката солидарност.
В съвременната поведенческа икономика това се нарича органична съпротива срещу „изместващите технологии“. Под претекст за „модернизация“ и „оптимизация на времето“, корпорацията просто съкращава живи служители, спестява от заплати и осигуровки, а накрая кара самия клиент да извърши неплатен труд по маркирането, докато цените на рафта продължават да растат напук на всякаква логика. Това не е технологичен прогрес, а корпоративен паразитизъм, при който човекът бива деградиран до карго код. 
Върхът настъпи, когато същата дежурна система ги попита механично „Имате ли нашата пластмасова карта за отстъпка от 3 цента?“, а хората реагираха с такава насмешка, с каквато Диоген вероятно е гледал Александър. Отказът да бъдеш дигитално проследяван срещу дребни центове е алергична реакция на човешкото достойнство. 
Дигитализацията не е абсолютна ценност сама по себе си. Алгоритмите и ИИ трябваше да ни освободят от тежкия труд, за да имаме време за децата си, а не да ни превърнат в безплатна работна ръка, която обслужва софтуера на чужди акционерни дружества. Когато една система започне умишлено да задушава заетостта и да превръща живия контакт в лукс, обществото интуитивно налага своя филтър. Днешната опашка доказа, че гръбнакът на една нация не се кове с лобистки доклади, а в тихия инат на обикновения човек, който отказва да предаде ближния си заради изкуствена екстра. 
Прогресът без хуманност е просто лъскава машина за самотност. Наздраве за живите хора по касите!

Фейсбук