Кръвта не се изтрива с мастило

Веселин Стаменов

Трети март. Вятърът брули скалите на Шипка, но ако се вслушате внимателно, ще чуете нещо повече от воя на виелицата. Представете си как там, горе на върха, където костите са се слели с камъка, пръстта леко се раздвижва. Един опълченец се надига от вечния си сън. Изтърсва снега от пробития си шинел, намества калпака с месинговото лъвче и свежда поглед към низините - към днешна България.
В очите му, видели ада на орловите гнезда, днес се чете дълбоко неразбиране. Той си спомня ясно: някога сме били народ. Народ, чиито вени са туптели с огъня на непокорството. Народ, който е платил правото си да диша с най-скъпата валута - своята собствена кръв. Кръв, пролята върху белия сняг, за да начертае границите на едно възкръсващо отечество. 
А какво вижда опълченецът днес? Вижда едни объркани наследници. Вижда как същата тази нация, устояла на куршуми и щикове, днес позволява да бъде обезличена. И то не с ятаган, а с най-тихото и коварно оръжие – мастилото. Хартии, подписи, безкрайни политически дебати, пренаписване на учебници и дребнави резолюции. Едно токсично мастило на забравата, с което съвременните душмани и псевдоинтелектуалци се опитват да заличат кървавия печат на историята. Опитват се да ни превърнат в безлика маса, покорна на нови, невидими господари.
Старият войн слуша споровете, които отекват по телевизори и площади. Чува как името на най-светия празник се разкъсва хищнически между Изтока и Запада. Едни го превръщат в акт на сляпа покорност и вечен, неотменим дълг към Русия, прекланяйки глава пред чужди знамена. Други пък истерично го отричат и хулят, смятайки, че така доказват своята принадлежност към Запада. 
Опълченецът само поклаща тъжно глава. Когато е държал пушката с измръзнали, почернели ръце, когато е хвърлял камъни, дървеса и мъртви тела срещу пълчищата, той не е мислел за руски императори, нито за западни монарси. Той не е умирал нито от любов към едните, нито от омраза към другите. 
Трети март не е ден за геополитически баланси. Този ден не доказва на кого сме длъжници, защото свободата не е стока, която се купува или подарява. Този ден е най-светлото, кристално ясно доказателство за силата на българския дух. Той е апотеозът на една саможертва, започнала от хайдушките пътеки, минала през бесилото на Левски, изгоряла в пламъците на Батак и възкръснала в епичния рев на Шипка. 
Ние не сме подарени. Ние сме извоювани от онези луди глави, които предпочетоха смъртта пред робството.
Преди да се върне в прегръдката на старопланинската земя, опълченецът ни оставя един ням завет. Той е прост, но тежи колкото целия Балкан: не позволявайте на мастилото да заличи онова, което е написано с кръв. Трети март не е ден за разделение, а национален компас. Той е празник на българския дух, който - стига да помни корените си - не може да бъде стъпкан от нито една империя и не може да бъде изтрит от нито една химикалка. 
Трети март. И ако кръвта в нас все още носи поне капка от онази, шипченската, значи България ще я бъде. 

Фейсбук