Демокрацията е заплашена от капитализма

Катерина Пистор

Катарина Пистор следва право във Фрайбург и Лондон и публична политика във Висшата школа по управление „Кенеди“ в Харвард. Професор е по сравнително право в Правната школа на Колумбийския университет със специализация по правата на собственост,  корпоративно право, правото на некапиталистическите предприятия, парите и финансите. След като в ранния етап на  кариерата си изследва трансформацията на бившите социалистически страни, впоследствие тя се насочва към правните основи на капитализма. Тя е автор на „Правна теория на финансите“ (2013 г.) и „Кодът на капитала: Как законът създава богатство и неравенство“ (The Code of Capital: How the Law Creates Wealth and Inequality, Princeton University Press, 2019 г.), преведен на осем езици. През 2012 г. тя е удостоена с наградата Макс Планк за изследване на международните финансови регулации. Пистор е член на Берлин-Бранденбургската и Европейската академия на науките, сътрудник на Европейския институт за корпоративно управление и бивш сътрудник на Института за идеи и въображение в Париж.


Тези избори в САЩ бележат това, което германците наричат Zeitenwende („повратна точка“). Избирателите дават ясен знак, че желаят промяна, предпочитайки втори мандат на Доналд Тръмп пред поредното временно правителство, представляващо режим, който те отхвърлят.
Да наистина, тази година политическите партии, които обещаваха да съхранят статуквото, загубиха избори в редица страни. Но това, че избирателите в най-старата демокрация в света отхвърлят конституционните основи на своята страна – върховенството на закона, независима и безпристрастна съдебна власт, надлежен процес и безконфликтно предаване на властта – трудно може да бъде надминато по значимост.

Размяната на
обвинения започна

ще преди резултатите от изборите да бяха докрай осъзнати, с предвидим фокус върху елитаризма, идентичността и самата губеща кандидатка. Този цикъл на обвинения ще разцепи Демократическата партия и ще я направи още по-неспособна да управлява в бъдеще. Същевременно това ще отклони вниманието от слона в стаята: капитализма. Демокрацията е в смъртоносна спирала, защото е подвластна на социално-икономически режим, който противопоставя всеки на всекиго, подкопавайки капацитета за консенсус и колективно вземане на решения.
Не за първи път капитализмът преобръща демокрацията. Преди век последиците от бързата индустриализация за сметка на отделния човек и неговите общности доведоха до възхода на комунизма и фашизма в Европа. Пишейки по време на Втората световна война, икономическият историк Карл Полани трасира коренната причина за политическите сътресения на своето време до икономическата система, която подчинява обществото на пазарния принцип.
Според Полани, проблемът започва с премахването на „законите за бедните“ в Англия в началото на XIX век. Прогонени, обезземлените маси нямаха друг избор освен да мигрират в градовете, където бяха експлоатирани като евтина работна ръка във фабрики, които поглъщаха техния и на децата им живот. Макар тази система несъмнено да генерира просперитет, той дойде на огромна цена за прекалено много хора. Без разрухата, предизвикани от Първата световна война, реакцията на масите срещу нея навярно щеше да настъпи значително по-късно.
Съединените щати, които воюваха в Първата световна война, но не на собствената си територия, до голяма степен избегнаха тази реакция, въпреки икономическата депресия от 30-те години. Същественото е, че администрацията на президента Франклин Д. Рузвелт постигна нещо, което другите държави не успяха: тя осигури достатъчна икономическа сигурност на американците, така че да могат да започнат да си представят

по-добро бъдеще за себе си
и своите семейства

Сега нещата са различни, и не само в САЩ. Ние живеем в система, която повечето политици са решили, че е без алтернатива. Всъщност те самите отдавна са се отказали от контрол върху системата и нямат нито капацитета, нито желанието да си представят една различна система. Афоризмът на покойния Фредрик Джеймисън, че „по-лесно е да си представиш края на света, отколкото края на капитализма“ придоби нова актуалност и не е трудно да се разбере защо. Правителствата разполагат с много малко пространство за маневриране, без да бъдат наказани от (напълно аморалните) финансови пазари. Дълго възхвалявана като инструмент за дисциплиниране на политиците, финансовата глобализация постави съдбата на цели общества в ръцете на инвеститори, които се вълнуват единствено от ценовите сигнали и са слепи за нуждите на хората..
Правителствата сами си вързаха ръцете, надявайки се, че пазарите ще осигурят капитал, стоки и работни места. Решавайки да възприемат виждането, че следва да се отдръпнат от   пътя на пазара, те отвориха страните си за свободни капиталови потоци, като едновременно с това подкрепиха избирателното правно кодиране на активи и посредници в полза на заможните. Впоследствие те насърчиха централните си банки да спасяват посредници, които заплашваха да сринат цялата финансова система при поредната криза.
Страните, освен това, сключиха международни договори, които дадоха на мултинационалните корпорации правото да съдят държавите домакини за увреждане на рентабилността на инвестициите им или за „нечестно и несправедливо“ третиране. С отправянето на тези случаи за разглеждане от арбитражен трибунал, намиращ се другаде, правителствата на практика обезоръжиха собствените си съдилища и подкопаха собствените си конституции (чиито разпоредби не могат да се използват като защита срещу нарушения на международни договори).
Някои държави (най-вече Германия) стигнаха дотам да отнемат на бъдещите избрани правителства възможността да привличат допълнително дългово финансиране, като въведоха

изисквания за балансиран
бюджет в конституциите си

Други държаха народите си на къс повод, налагайки драстични фискални ограничения, докато в същото време богатите процъфтяваха благодарение на поредния бум на активи, подхранван от благоприятстващи парични политики. Подобно на Одисей, който беше вързан за мачтата на кораба си, за да устои на песента на сирените, правителствата намериха начини да избягат от повика на избирателите, които ги бяха избрали. Демократичното самоуправление загуби своята достоверност много преди възхода на антидемократичните партии, които сега открито се подиграват с него..
Полани очакваше, че войната ще бъде последвана от друга трансформация, която ще придаде на обществото, а не пазарите, контролиращата роля. Правните и институционални механизми, приети за постигане на тази цел, първоначално проработиха, но мощни частни играчи и техните адвокати скоро намериха начини да ги заобикалят.
Две десетилетия след войната, онова, което професорът от Мичиганския университет Грета Крипнер описва като финансиализация на американската икономика, вече беше започнала. Финансовите печалби станаха целта, на която всички други нужди и стремежи бяха подчинени. И докато произтичащите от нея щети от този процес бяха широко разпространени, най-големият удар беше нанесен върху способността ни за колективно вземане на решения.
Ако комунизмът и социализмът не бяха се сринали точно в момента, когато финансовизацията се разрази с пълна сила, много хора може би щяха да забележат разрушителния й ефект върху демокрацията много по-рано. Вместо това капитализмът беше възхвален като единствено възможната алтернатива. В резултат на това не станахме свидетели на „края на историята“, както Франсис Фукуяма провъзгласи с края на Студената война. Обречени сме да я преживеем отново, но дали като трагедия или фарс, предстои да видим.

Нови времена