Феномен, какъвто световната военна история не познава

Доц. д-р Петър Ненков 

След пробива на съглашенските войски при Добро поле през Първата световна война, на 29 септември 1918 г. в Солун се подписва примирие между командващия войските на Македонския фронт на Антантата, генерал Франше Д`Епре, и тричленна делегация, излъчена от българското правителство в състав: Симеон Радев, генерал Иван Луков и Андрей Ляпчев.
Съгласно примирието, всички български части, намиращи се на запад от Скопския меридиан, стават заложници на съглашенските войски. Така, без да са победени, около 90 хиляди български воини от 1-ва пехотна Софийска дивизия, Сборната дивизия и 6-та пехотна дивизия се озовават в плен и са разоръжени.
Български полкове са разбивани, обграждани, пленявани и държани като заложници общо 14 пъти. Но нито едно от полковите знамена не попада в ръцете на врага. Всички те, до едно са спасени от български офицери и подофицери, които с риск за живота си намират начин да ги занесат до София.
Днес всички тези знамена са си на мястото в Националния военно-исторически музей: 6-ти пехотен Търновски полк, 1-ви пехотен Софийски полк, 25-и пехотен Драгомански полк, 42-ри пехотен полк, 3-ти пехотен Бдински полк, 5-и пехотен Ломски полк, 51-ви пехотен полк, 52-ри пехотен полк, 19-и пехотен Шуменски полк, 35-и пехотен Врачански полк, 36-и пехотен Козлодуйски полк, 8-и пехотен Приморски полк, 27-и пехотен Чепински полк и 9-и пехотен Пловдивски полк.
В края на войната, за да не попаднат бойните знамена във вражески ръце, в полковете се предприемат от командирите превантивни действия. Под звуците на марша “Кол славний” бойните знамена са сваляни от дръжките и укривани на тайни места. Във военнопленническите лагери те са били увивани около телата, под униформите на офицери и подофицери и така са ги съхранили с месеци, в очакване на удобен миг, за да избягат и да пренесат полковите светини през вражеските кордони до България. Защото воините са знаели, че животът, въпреки всичко, ще надмогне смъртта, че след поражението идва победата. 
Знаели са че опазвайки бойните си знамена, опазват честта на Българската армия и Отечество от поругание! 
Знаели са, че полк, чието знаме бъде пленено, престава да бъде войскова част и се изтрива от списъчния състав на Българската армия.
Със заповед № 67/30 март 1922 г. министърът на войната утвърждава учредяването на специален металически „Знак за спасяване на знаме“ за онези офицери и войници, които са спасили през Първата световна война (1915-1918 г.) бойните си знамена. За спасените знамена е учредена "Възпоменателна гривна“ с изписани на нея имената на спасителите.

Фейсбук


Малко известни примери на храброст и себеотрицание

В Балканската война (1912-1913 г.) руският военен кореспондент Немирович-Данченко ще напише, възхитен от щиковата атака на българските воини, следните паметни думи: "При Ескиполус щикът превъзходно свърши своето. Суворовските чудо-богатири не биха извършили това по-добре, а скобелевци от 1877/1878 г. биха признали  своите ученици за равни на себе си.” 
В разгара на жестокия бой барабанчик с откъснати до китките ръце, потънал в кръв, се влачи на колене по земята, стиснал със зъби ремъка на барабана и удря ли удря в транс с чуканчетата на китките си сигнала за атака. Той умира щастлив, като вижда как турците се разбягват пред шеметната атака на неговите другари. 
Военният лекар, майор Имуков, захвърля окървавената бяла престилка, закрива превързочния пункт, въоръжава санитарите с пушките на ранените и с извадена сабя ги повежда в атака. 
Пада убит знаменосецът на 7-и пехотен полк. Знамето поема редник Иван Цанев, но и той е ранен. Тогава знамето е поето от полковия ковчежник, запасния  подпоручик Вълчо Байчев. С вика: „Българският войник не отстъпва. Със знамето напред за родината, юнаци!”- той повежда бойците в атака. 
Ударът върху турските части е унищожителен. Българските военнодухови оркестри засвирват "Шуми Марица окървавена" и бойният марш наелектризира воините да краен предел. Разгаря се жесток ръкопашен бой... Удряй с приклада за избитите майки и сестри през робството, мушкай с щика за петвековното тегло, бий със сапьорната лопатка за разплаканите деца. Ако щикът се счупи, хващай врага за гърлото, за да отмъстиш за поробените братя в Македония и Тракия. 
Българските воини с дива ярост и настървение атакуват противника. Офицерите дават заповеди за спиране на атаката, за връщане в окопите, за да не се дават излишни жертви, но никой не ги слуша. Устремът на отделни храбреци увлича напред цели роти и дружини. Няма земна сила, която би могла да спре този бурен поток от хора.
От хиляда крачки българите се хвърлят в атака на нож със страшния боен вик "Ура", разбиват турците и те побягват панически. Леко ранените отказват да напуснат бойния строй, а тежко ранените се надигат на лакти и заклеват своите другари да бият врага без пощада. 
Оцелелите турски войници отстъпват ужасени от бойното поле. Като мощен тътен на буря над полето се носи победоносният вик на българските юнаци: „БЪЛГАРИЯ, БЪЛГАРИЯ!”