Керванът си върви

Със започването на украинската криза информационната атака срещу Русия прие нови, по-високи обороти. Истината е, че като цяло негативното отношение на западните медии спрямо Русия е традиционно, като особено силно то се проявява в британската преса и тази от Източна Европа. Като по-умерени може да се определят френските, италианските и германските издания, т.е. това са страните, които имат много сериозни икономически връзки с руската страна.
Създаването на негативен образ на Русия е традиция още от средата на XIX век за европейската преса, а сега и за всички видове медии от двете страни на Атлантика. Достатъчно е да прегледате например някои заглавия в британския "Таймс" от времената преди Кримската война или пък по време на т.нар. Голяма игра около Афганистан и Средна Азия, за да видите, че с изключение на периода на двете световни войни практически няма прекъсване на традицията.
Дори във времената, когато според руските медии правителството в Москва е вървяло във фарватера на западната, разбирай американската политика, медийната агресия никога не е спирала, а просто забавяше своите обороти. Достатъчно е да си спомним отношението на западните медии по време на първата и втората война в Чечня, откритите призиви НАТО да се намеси в този конфликт, фактически на моменти отделни издания вземаха страната на терористи от Кавказ. Към това може да добавят и медийните кампании срещу Кремъл, свързани с убийствата на Ана Политковска и Александър Литвиненко, делото срещу Михаил Ходорковски.

Последната медийна война срещу Русия започна всъщност още преди насилственото сваляне на президента Виктор Янукович в Украйна и последвалите събития. Безпрецедентно бе атакувана Зимната олимпиада в Сочи, която беше подложена на обструкции, стигащи до откровени манипулации, още преди да започне, като в това отношение особено се постараха отново британските медии. Разбира се, с началото на състезанията и натрупването на преки впечатления критиката изчезна почти напълно, но неприятният привкус остана.
Последната година и половина обаче стои особено в дългата история на западните медийни атаки срещу Русия. Според някои наблюдатели като известния телевизионен журналист Владимир Познер например подобно нещо не е имало дори по времето на Студената война. Макар че нещата не са еднозначни.
Когато се опитваме да преценим дали и как се променя и защо тонът на големите световни западни медии към Русия, трябва да си изясним в каква степен съответните правителства имат контрол върху медийната среда. Към момента западното медийно пространство фактически е контролирано от пет трансатлантически медийни империи. Това са Time Warner, News Corporation, The Walt Disney Company, Viacom/CBS Corporation и Comcast/NBCUniversal. Те притежават вестници, телевизии, киностудии, издателства, сайтове и т.н. Техните собственици на свой ред са тясно свързани с американския политически истаблишмънт и съответно могат да оказват влияние върху съответните политики на редакциите, ако бъдат "помолени" за това от съответната администрация в Белия дом. По същия начин стоят нещата и с големите новинарски агенции Ройтерс и Асошиейтед Прес, които доставят огромната част от новините за световния новинарски обмен, значителни пакети от чиито акции са притежание на частни банки. Като добавим към това регулаторните органи, които съществуват в западните държави, като например влиятелния Broadcasting Board of Governors в САЩ, се очертава картина на значителен контрол на американското правителство върху най-големите медийни корпорации, който се изразява във формираната от тях гледна точка. В случая няма съмнение, че сегашната администрация на Белия дом активно провежда политика на информационна агресия срещу Русия и голяма част от западните медии участват в нея, така да се каже, "по служба". Само за пример - Broadcasting Board of Governors, в чийто управителен съвет по закон участва и държавният секретар на САЩ, има за официална политика "да доставя достоверни новини и информация на стратегически значими аудитории в чужди държави..."
Организацията, която провежда официалната пропаганда на САЩ, има почти 4000 служители и близо 800 млн. долара бюджет. Но това е случай на чиста пропаганда, която винаги е неефективна без мощна цензура, която дори технически е почти невъзможна в днешно време. По същия начин няма да бъдат ефективни и начинанията на ЕС за създаване на медийни центрове за "борба с руската пропаганда". Трябва да се отбележи, че сред някои от западните журналисти, а вече и сред колегите им от Източна Европа има т.нар. комплекс на "закъснелите за Студената война". Става дума за журналисти, които имат усещането, че са пропуснали "добрите стари времена" на идеологическите битки, които осигуряват съответната кариера, и сега се опитват да наваксват пропуснатото. Поради това разговорите за "нова Студена война" идват като мехлем за техните души. Не бива да се пропуска и меркантилният момент. За информационния фронт срещу Русия се отпускат вече големи суми, които ще бъдат с удоволствие усвоени от въпросния типаж журналисти. Още през 2006 г. в британския вестник "Гардиан" журналистката Нели Кларк по повод на убийствата на журналистката Ана Политковска и бившия офицер от ФСБ Александър Литвиненко писа следното: ""Каквато и да е истината (за мотивите на убийците - б.а.), Европа и САЩ използваха този случай, за да засилят разширяващата се антируска кампания."
Очевидно става дума за траен феномен в медиите в Европа и Америка, който съществува независимо от характера на политическите режими в Русия, и това трябва да се приеме като факт, който не се дължи на някакви моментни проблеми в отношенията между Русия и Запада.
В Руската федерация, особено през последните година и половина, медиите се опитват да търсят и представят особено пред читателите преводи на статии в западната преса или стенограми на тв предавания, в които някой автор или известна публична личност защитават позиции, които импонират на гледната точка на руското общество. Трябва да се признае обаче, че тези медии и "гласове на разума" са малцинство. Хубавото е, че за разлика от времената на Студената война тези гледни точки, различни от мейнстрийма, са от всички спектри на политическия живот - леви, десни, центристи, просто трезвомислещи журналисти и общественици. Но все пак те са малцинство, което обаче не е пренебрежимо.
Наборът от най-често цитираните имена на западни общественици е доста ограничен - в САЩ бившият съветник на Роналд Рейгън Пол Крейг Робъртс, общественикът Рон Пол, чийто син Ренд Пол е кандидат-президент без шансове, политологът Стивън Коен, известен със своите блестящи анализи, в известна степен и издателят на известното сред политическите кръгове в САЩ списание "Нешънъл Интерест" Дмитрий Саймс. От Великобритания най-често се използват името и публикациите на колумниста на "Гардиан" Нил Кларк. Въпросният британски вестник е блестящо изключение сред европейската преса по руската проблематика. Във Франция най-цитираното издание е "Булевард Волтер", в Германия "Дойче Нахрихтен", в Австрия списанието "Контра магазин". И изглежда това е всичко, но, разбира се, трябва да добавим и няколко леви издания от Източна Европа. Това количество, дори да е качествено, не е достатъчно за мощно влияние върху общественото съзнание, още повече, че става дума предимно за печатни издания, които имат по-ограничена аудитория от електронните медии.
Действително в западната преса се наблюдава през последната половин година промяна в интонацията към украинския конфликт, но не  и към Русия. Критикуват се украинските власти, дават се песимистични прогнози за развитието на вътрешнополитическата ситуация в Украйна, но не и спрямо Русия. Напротив, сега основният акцент в западната преса е върху опитите на Русия да се справи с последиците от икономическата криза. Всъщност огромната част от материалите на тази тема са по-скоро в унисон с изказването на Барак Обама, че руската икономика е направена на пух и прах. Особено се отличават на тази тема агенцията за икономическа информация "Блумбърг" и списанието "Икономист", което и преди е известно с предимно негативните си прогнози за развитието на руската икономика. Дори либерален вестник като "Гардиан", който се стреми да заеме по-центристки позиции, публикува статия с названието "Засъхнала смазка и аромат на съблекални: руските заменители на западното сирене". Въпреки унизителното за руските опити за заместване на вноса заглавие все пак си струва да се прочете съдържанието. От него става ясно, че от десетината вида сирена, които авторът е изпробвал, поне половината според него стават за консумация по неговите собствени стандарти. Това май не е толкова лошо за държава, която няма особен исторически опит в производството на западни типове сирена.
На пръв поглед подобна статия стои някак си встрани от големите анализи за геополитиката и геоикономиката, но истината е, че масовият читател по-скоро ще запомни статия за това как мирише сиренето в Русия, отколкото някоя особено проницателна разработка за бъдещето на руско-американските отношения например. Статията в "Гардиан" е прекрасен пример как се формират вкусовете на масовия западен читател или зрител, още повече, че значителна част от тези хора изобщо и не помислят да посетят Русия.
Безсмислено е да се противодейства на тази пропаганда с аналогични методи. Финансираната от руската държава телевизия "Раша Тудей", вече известна под марката RT, през последните години е успешна на Запад, и не само там, не защото разказва за Русия в положителни краски, а защото предлага на западните зрители друг ъгъл към събития, които се случват в собствените им страни и по света.
Впрочем въпреки цялото негативно отношение спрямо Русия страната не е спряла да се развива. Последните събития около Украйна, Крим и около Сирия, които според различни наблюдатели поставят въпроса за американското лидерство в света, устойчивостта, която засега Москва демонстрира спрямо санкционната политика на Запада, показват, че съществува сериозно разминаване между картината, рисувана от чуждите медии за Русия, и реалната ситуация в страната и нейните възможности по света. Не е за първи път. Известната поговорка: "Кучетата си лаят, керванът си върви" май никога не е била по-вярна в този случай.