Като автор най-много се интересувам от хората

Рони Бен-Ари е родена през 1947 г. в Рамат Ган, Израел. От 1968 г. прави репортажи за телевизията, от 1996 г. се занимава с художествена фотография. Завършила е телевизионна журналистика, а след това и фотография. Посещавала е класовете на известни израелски майстори на фотокамерата. Лауреатка е на престижни отличия за журналистика и за фотография. Представяла се е на 53-ото и 54-ото Венецианско биенале, нейни творби са били излагани в галерии и музеи в Тел Авив, Яфо, Петах тиква, Ню Йорк, Париж, Китай, Барселона и др.
Като фотографка г-жа Бен-Ари разработва предимно социални теми. Заради ярките си творби в родината си тя е отличена с наградата "Ziv", връчвана на журналисти, които по най-въздействащ начин пресъздават живота в страната. Нейните фотографии са образец за подход към отразяването на социалната действителност на ръба на обществото. Художественото въздействие на документалните творби на Рони Бен-Ари се дължи на способността й да изтъква определени детайли и същевременно да тушира други до степен на абстракция. Авторката успява да осъществи максимално взаимодействие между фотографа и неговия обект, пише художествената критика.
Сред фоторазказите, създадени от нея, се открояват "Етиопски проект", "Остаряване и старост", "Живот на ръба", "Жертвоприношение (религиозен ритуал)", "Боксьори", "Женски дворове", "Проекции на танца", "Разрешено за жени", "Боклукът/отпадъците на модерния живот".

Израелската фотографка и мултимедиен артист Рони Бен-Ари гостува у нас по покана на Водна кула арт фест, чието шесто издание премина под мотото "Следвай белия заек/Follow the white rabbit". Според организаторите всички изложби и събития в рамките на фестивала тази година са създадени с онова любопитство и смелост, нужни на всеки творец при впускането му в дупката след заека, за да види какво има от другата страна. Във Виваком арт хол Рони Бен-Ари представи своето видео "I Have Been There" ("Аз бях там") и със съдействието на израелското посолство у нас. Камерата й отвежда зрителя сред група български евреи, пенсионери, които всяка седмица се събират в клуб в град Бат Ям в Израел, раздиплят спомените си от миналото, от родната България, където и до днес се връщат с много любов и топли чувства. Ние сме благодарни на българите, казват на Рони Бен-Ари (и на зрителите) нейните герои. Питат я: "Била ли сте там?" "Не", отговаря тя. "Жалко... Трябва да отидете!" Един мъж посочва тениската си, щампована със снимки от забележителни места в България, и обяснява кой обект какво представлява и къде се намира. След това трио от певица, китарист и акордеонист подхваща български народни песни, а всички присъстващи стават от масите, припявайки, и се хващат на нашенско право хоро...

- Госпожо Бен-Ари, как узнахте за фестивала и решихте да участвате в него?
- Запознахме се с Ния Пушкарова (от организаторите) в Испания, където през февруари т.г. имах представяне на "EcoPhobiaArt", DrapArt festival MACBA в Центъра за съвременна култура в Барселона. Там показах видеоинсталация, която тя видя и ме покани в София. Тогава за първи път чух за Водна кула арт фест.
- Къде открихте героите на вашето видео, което показвате в София?
- Открих ги, докато търсех да намеря за себе си най-подходящия сюжет за темата на фестивала. Зададох си въпроса - кой е заекът за мен? И си отговорих: може би ще намеря хора от България, които днес сънуват тази страна. Така стигнах до групата пенсионери в Бат Ям. Въпреки доброто образование и качествения живот, който са водели тук, в България, докато са били млади, в определен момент те са избрали да оставят всичко и да заминат за Израел. Там, докато годините минавали, те били заети с опознаването на страната, с осигуряването на прехраната и с грижи за семействата си. И след като децата им са пораснали, те са завършили трудовия си стаж и са се пенсионирали, могат отново да се отдадат на спомените си за мястото, в което са родени и от което са дошли. Така "взех заека" и отидох с тях в онова място, което пазят в умовете и сърцата си. Те се срещат всяка седмица в малка зала и танцуват с вълнението от още живите спомени за родината. Също като Алиса аз следвах белия заек и прекарах известно време в неговата дупка в задния двор. Също като Алиса в Страната на чудесата в моето видео българите следват заека, за да погледнат навътре в себе си, към усещането си за носталгия.
- След контакта си с тези хора, какво научихте за българските евреи?
- Разбрах, че имат големи сърца - когато завършихме работата по видеото всеки от тях ме покани да отида на гости в дома му. Между нас се създаде едно хубаво приятелство. Те са много топли и аз ги обикнах. Хора, които обичат да пеят и танцуват, са особен вид хора.
- Какво според вас ги прави толкова близки помежду им?
- Всички, които идват в Израел от различни страни - от Германия, от Полша, от България..., са по-щастливи, живеейки заедно, поддържайки своята общност. Така те се чувстват едно цяло.
- Историкът д-р Шломо Шеалтиел от кибуц А-Маапил написа книга, озаглавена "От Родината до Отечеството", която излезе на иврит и на български, а художникът и поет Пепо Леви от Хайфа (светла му памет!) създаде емоционалната поема, озаглавена "Две родини". Много български евреи са силно привързани и към България, и към Израел.
- Те са свързани чрез спомените си, с целия си живот и с двете страни и култури - и дори в Израел живеят с българските си навици, пеят на български, пазят емоцията на миналото, усеща се колко им липсва това минало. Тяхната музика е толкова емоционална, в песните им има много блянове и носталгия.
- Защо, смятате, толкова много обичат България?
- Защото тя е младостта им, там са се изучили. И тук се чувстват като група, както са живели в България. Те са много силно свързани. Тяхното общество представлява една малка България в Бат Ям.
- Това ли засили и вашия интерес към страната ни?
- О да, за в бъдеще смятам да продължа да общувам с тези хора, а и да търся още творчески контакти и изяви в България.
- Фотографията и видеото ли са вашите предпочитани изразни средства?
- Като фотограф и творец първо подробно обмислям една идея, а след това най-добре изразявам концепцията си чрез снимки, видео или филм. Несравнима е силата, въздействието на изображението, на документалната фотография и кино, може би затова и толкова ме привличат.
- Какви теми ви интересуват, грабват вашето внимание, провокират творческата ви чувствителност?
- Обикновено търся хората... хората, които са имали да преодоляват някакви трудности в живота си. Опитвам се да разбера и да предам какво се е случило с тях - от малки, докато порастват и се превръщат в зрели личности. Понякога общувам с възрастни мъже и жени, които са напълно откъснати от обществото, липсва им социалният живот, никой не се интересува от тях. Заживявам сред тези хора, вслушвам се в гласовете им, опитвам се да изразя вълненията и чувствата им, нуждите и онова, което им липсва. В началото на журналистическата ми работа съм документирала за телевизията случки от нощния живот в Израел с неговите отрицателни страни. После се насочих към фотографията и видеото, разработвайки различни социални теми, така че това е едно логично продължение в моето творческо развитие.
- Кога да очакваме следващата ви среща с българската публика?
- Ще дойда в България отново през септември - във Видин, заедно с трима други творци. Ще направя видео презентация, събитието ще се състои в старата синагога във Видин. Надявам се, че това е само началото на моето по-дълготрайно бъдещо общуване с българските творци и публика.