Късно е, Цацаров

През пролетта на 2012 г., в редакцията на седмично списание - за съжаление то вече е в дългата редица на скоропостижно отишлите си печатни медии, се срещнах с един магистрат, който ми направи силно впечатление - председателя на Пловдивския окръжен съд Сотир Цацаров. Още тогава той бе спряган за основен претендент за поста главен прокурор, на мястото на Борис Велчев, чийто мандат изтичаше през декември същата година.
Цацаров имаше ореола на изключително деен магистрат - ръководеният от него съд тогава бе първенец по издадени в срок присъди и бе сочен като пример за останалите.
По време на разговора Цацаров ме впечатли с вижданията си за ускоряване на гледането на съдебни дела, защото всъщност бавното правосъдие е отказ от правосъдие. Харесаха ми и вижданията му как да се прекъсне порочната практика на кадруване в съдебната система от неясни бизнес субекти - тогава все още бе актуален скандалният случай с плевенския бизнесмен Красьо Черничкия. Цялата му визия за съдебна реформа и борба с корупцията и организираната престъпност ми изглеждаше много силна.
Казах си - ето, най-после нещо ще почне да се случва.
За мен Цацаров си остава едно от най-големите разочарования на този безкраен Преход. Вместо да започне да изпълнява точка по точка това, за което говореше, той просто потъна в сивата аморфна маса на гербаджийското безвремие и безхаберие. Със солидната корпулентна подкрепа на мастит депутат-бизнесмен от ДПС. Повратната точка за Цацаров бе кризата КТБ, състояла се не без активното бездействие на прокуратурата.
"Не ми се подсмихвай, ти си го избра", ехидно се кикотеше в онзи запис с Бойко Борисов тогавашният градски прокурор в оставка Николай Кокинов. Да, той си го избра. И е твърде късно тепърва Цацаров да се оправдава и за по-ниската разкриваемост на престъпления, макар че това не е само отговорност на прокуратурата, а и на МВР, но все пак прокурорът е "господарят на досъдебното производство". Все пак Цацаров призна с половин уста всичко това, което виждаме, и хвърли в кошчето всякакви твърдения на Борисов, че престъпността намалява, а разкриваемостта се увеличава.
"Все някога настъпва краят на мандата. Вечни хора няма. Но да си мислиш, че животът ти е мандатът, това значи тук някъде нещо да не ти работи както трябва. Понеже си мисля, че животът ми не е мандатът - имам живот и след мандата" - беше саркастичният отговор на Цацаров вчера на въпроса какво ще прави след изтичането на мандата си на 20 декември 2019 г.
Да, животът не е мандат, но ако си мисли, че ще има следващ подобен мандат - я като председател на Върховния касационен съд, я като конституционен съдия, би трябвало да е наясно, че времето на мандатите е приключило. Твърде късно е.