Капаните на сирийското регулиране

Напоследък темата за Сирия бе отместена на по-заден план от други парливи проблеми от международния дневен ред, но това не означава, че тази тема е "замряла". Напротив, последните два-три месеца  по нея се натрупаха събития, които очертават тенденции, оставящи обаче впечатлението за усложняване и затлачване на сирийското регулиране.

Привидно е налице активност по темата. Ето, тя бе обсъдена на проведената в понеделник среща Путин-Ердоган в Москва. В края на този месец предстои срещата на астанския формат, в който освен Русия и Турция участват и Иран (впрочем, заради промяната на името на казахстанската столица той трябва да се нарича нурсултански формат). Очаква се на нея да бъдат съгласувани мерките за тласък на преговорния процес по регулирането. Израелският премиер Бенямин Нетаняху на два пъти ходи при Путин, води с него и телефонен разговор по Сирия. В същото време Израел получи подкрепа от САЩ, които признаха суверенитета му над Голанските възвишения,  което пък бе осъдено като нелегитимно действие от Русия, Турция, ЕС и въобще международната общност.  Отделно формированията на сирийските кюрди с подкрепата на САЩ са превзели последното селище, държано от "Ислямска държава" (ИД), което бе рекламирано на Запад като окончателна победа на ислямисткия тероризъм в Сирия. В същото време  САЩ на практика се отказват от пълното изтегляне на своя 2-хиляден контингент от Сирия. Ако отначало те изтъкваха като причина ангажиментите им по защитата на сирийските кюрди от Турция, сега пуснаха в ход нов аргумент - ще останат в Сирия до пълното военно изтегляне на Иран от тази страна.  На преден план изкача въпросът за възстановяването на Сирия след края на военната фаза на кризата, но потенциалните донори САЩ и ЕС поставят условия, които могат да блокират това възстановяване. В най-скоро време трябва да започне работа и конституционният комитет, чиято мисия е да разработи нова конституция и устройство на Сирия.

Но тази активност далеч не е само със знака плюс 

Да вземем срещата Путин-Ердоган. Тук невралгичният въпрос е положението в северозападната сирийска провинция Идлиб. В хода на 3-годишния процес по деескалация в Сирия там бяха изтласкани или се събраха от другите провинции всички групировки на джихадистката военна опозиция,  част от която е подкрепяна от Саудитска Арабия, а друга част от Вашингтон, който по едно време я наричаше "умерена опозиция".  Това не е ИД, но основната сила на тази опозиция е групировка, която наследи сирийския клон на международната терористична мрежа "Ал Кайда". Фактически това е единствената провинция, която остава извън контрола на президента Башар Асад.  Очакваше се миналата есен правителствената армия с подкрепата на руската авиация в Сирия и (про)иранските сили да прочистят провинцията. Но вместо военно решение, турският президент Реджеп Ердоган предложи мирно разоръжаване на Идлиб, разчитайки на протурските сили в нея. Планът обаче претърпя пълен провал.  Групировките там не само че не сложиха оръжие, но и извършваха нападения и обстрели срещу армията на Асад и руските бази в Латакия. Очевидно е назрял моментът за офанзива в Идлиб, очакваше се Путин и Ердоган да дадат зелена светлина за нея. 

Офанзивата обаче крие рискове. Джихадистите са със своите семейства и Западът няма да пропусне възможността да разиграе "коза" с евентуалните жертви сред деца, жени и старци срещу нурсултанската тройка (Русия-Турция-Иран)  с нейния модел на сирийското регулиране - нищо че засега този модел е единствено работещият.

Миналия месец кюрдско-арабският Съюз на демократичните сили (СДС) превзе селището Багуз, последният бастион на ИД в Сирия. Гръбнакът на съюза  са сирийските кюрди. САЩ са им съюзник в региона и с тяхна подкрепа СДС контролира почти цялата територия на изток от река Евфрат. А това са 35% от Сирия. Тук кюрдите вече провъзгласиха създаването на "Федерацията Северна Сирия", която Дамаск, пък и никой друг, не признават.  Тази "федерация" обаче е карта в ръцете на Вашингтон, с която той ще се стреми да надцаква Русия, Иран и Асад, от една страна, а от друга - натовския си съюзник Турция. В хода на предстоящите преговори за нова конституция и следвоенното устройство на Сирия подстрекаваните от него кюрди може да се съгласят да останат в рамките на Сирия, но ако Асад излезе от политиката или се дадат повече права на джихадистката опозиция. В противен случая те ще настояват докрай за широка автономия, конфедерация или направо отделяне от Сирия. Това няма как да не забатачи политическото регулиране, оттук и външната помощ за възстановяването на Сирия, както и да задълбочи тежкото икономическо положение, което може  да доведе и до бунтове срещу Башар Асад. 

Сходна е логиката и с Турция. Ако Ердоган не се откаже от руските ракети С-400 и от сближаването с Русия, Щатите ще поддържат кюрдския фактор, който Анкара смята за национална заплаха - заради опциите за кюрдска автономия, полудържава или направо държава. Вашингтон вече предупреди натовския си иначе съюзник Анкара, че няма да стои със скръстени ръце, ако тя започне военна офанзива срещу сирийските кюрди.  

И засега не се вижда политическата формула, 

която да помири толкова конфликтни позиции и  противоположни интереси. Тук клопката изглежда неизбежна. 

Отгоре на всичко в ситуацията се намеси нов фактор - Израел. До миналата година той гледаше да стои настрана от конфликта, но напоследък все по-често нанася удари в Сирия срещу позиции на Иран или на проиранското движение от Ливан Хизбула, което се бие на страната на Асад. Парадоксалното е, че колкото повече напредваше обнадеждаващият процес на деескалация в Сирия, толкова повече нарастваше рискът от намесата на Израел. Просто създаването на зони за деескалация вървеше от северната към централната част, за да стигне вече миналата година южната част на Сирия - тоест до югозападната границата с Израел. А това означаваше появата на ирански военни части под носа на Израел. По принцип иранската страна напълно допотопно възприема Израел като сатаната, която трябва да подлежи на унищожение. Еврейската държава няма как да приеме такава заплаха, затова и започна въздушни удари срещу ирански цели.

Така възниква разнобой в нурсултанската тройка,

защото Русия не приема виждането за Израел на иранския си тактически съюзник и смята, че сирийското регулиране не трябва да застрашава Израел. Изглежда, че Владимир Путин е очаквал подобно усложнение, защото не се паникьоса, а своевременно започна да играе посредническа роля, включително да контактува и координира действията с Израел.  Москва например пое ангажимента да изпълни израелското искане за изтегляне на иранските сили и военни обекти поне на 100 км от границата с Израел. Армиите на двете страни координират действията си в Сирия, Москва и Тел Авив имат също договореност  за обща цел - изтеглянето от Сирия на чуждите войски, въведени  там в началото на гражданската война. 

За Иран обаче това означава, че Москва работи срещу него, макар двете страни да са съюзници в Сирия по линия на астанската тройка.  Ето още една двойка на сирийската сцена (след Турция и САЩ), която също страда от нещо като "политически дуализъм" - хем съюзници, хем и съперници. 

Явно Израел не се е почувствал достатъчно сигурен от руското посредничество и от развоя на сирийско регулиране, затова е поискал от САЩ да прибегнат до краен ход - признаването на суверенитета му над сирийските иначе Голанските възвишения, което е в пълен разрез с международното прано. Да знаят другите, че заради него една велика сила е готова и на такъв ход. Но това геополитическо подсигуряване  е рисково не само, защото бе отхвърлена от света, включително от ЕС.  То може да ожесточи още повече Дамаск и Техеран срещу Израел и САЩ с немалко произтичащи оттук рискове. Ако пък Техеран поиска проблемът С Голан да влезе и в сирийското регулиране,  което е малко вероятно, но не е и изключено, на това регулиране просто няма да му се вижда и без това мъглявият край.    

Тук вече опираме до малко осветен аспект по Сирия - руско-иранското съперничество за влияние върху Асад и изобщо в страната. Това съперничество преминава и по военна линия. Изданието "Ал Сурия" (Al Souria) коментира наскоро, че Русия се опитва да обедини военните сили в по-големи формирования по подобие на нейната армия. Иран обаче залага на нередовни военни формирования (тип милиции и опълчения) за преследване на своите цели. В сирийската армия вече има командири, които са проруски или проирански.  "От началото на 2019 г. положението значително се изостри от конфликта между 5-та дивизия и "Силите на тигъра", подкрепяни от Москва, и 4-та дивизия на Махер Асад (брат на президента Асад - ред.) и "Националните сили за отбрана", подкрепяни от Техеран", писа изданието, което не уточнява за какъв точно конфликт става дума. "Ал Сурия" е антиасадовска и антируска медия, но за разминаванията между Русия и Иран съобщава и друго сирийско издание "Балади нюз" (Baladi news), което е чисто новинарско и събира данни от създадена мрежа от източници по места. "Руско-иранските разногласия се изостриха заради нежеланието на Техеран да спазва прокарваните от Русия споразумения за примирие", констатира "Балади нюз". Съперничеството Русия-Иран преминава и върху влиянието над местните милиции и опълчението, върху контролирането на едни или други райони, че и провинции. 

Вече бе споменато, че Израел е другата точка на напрежение. Иран и Асад се гневят на руската страна, че наложи изтеглянето на иранските сили от границата с Израел, а също че не прави нищо, за да ги защити от израелските въздушни удари. Според тях излиза, че Москва игра двойна игра в техен ущърб. За дълбочината на това съперничество говори съвпадението на две посещения. Ако на 25 февруари Асад е обсъждал в Техеран оставането на иранските части, по същото време Нетаняху е обмислял с Путин в Москва изтеглянето от Срия на чуждите войски, включително ирански. 

Работата обаче далеч не е така еднозначна 

Иран смята, че трябва да бъде пръв по влияние в Сирия, защото с президента Асад и алуитската общност в Сирия  са от една кръвна група по религиозна линия - те изповядват шиизма. Освен това иранските военни части и Хизбула играха основна роля в наземните бойни действия. 

На свой ред Русия също с право смята, че нейната намеса, макар и главно от въздуха, а не на земя, е изиграла главна роля, за да се обърне ходът и да се спечели войната.  

И все пак ролята на "грешник" в това съперничество пасва сякаш повече на Иран. Не за друго, а заради атавистичната и ирационалната му омраза към Израел.  Той иска контрол над Сирия, за да заплашва Израел, чието унищожение смята, че е едва ли не като повеля свише. (Има и други, чисто геополитически причини, но тях ги оставяме настрана).  Точно обаче това му отношение даде повод за въвличането на Израел в конфликта, за американския ход по Голан, а и за оставането на САЩ в Сирия.  Все капани, които усложняват сирийското регулиране. 

Следвоенното възстановяване на Сирия също крие своите клопки. В момента това се извършва от Русия. Външният й министър Сергей Лавров разкри наскоро,  че от юли 2018 с нейна помощ са възстановени 800 образователни и 150 медицински учреждения и обекти, ремонтирани са над 1000 км пътища, положени са над 1000 км далекопроводи, въведени са в експлоатация 130 обекта на водоснабдяването. 

Но дори Москва си дава сметка, че това е капка в морето на следвоенното сирийско възстановяване, за което ще са потребни по груби сметки поне около 400 млрд. долара. 

Без мощния финансов ресурс на Запада това няма как да стане 

Но САЩ, Германия, Франция и Великобритания обявиха,  че няма да подпомагат възстановяването на Сирия, докато не започне "реално политическо уреждане на конфликта". Евросъюзът пък обеща, че международните финансови институции и донори са готови да предоставят на Сирия и региона над 20 млрд. долара заеми при благоприятни условия. Западът изигра главната злодейска роля за войната в Сирия, а сега контролираните от него финансови институции щели да дадат само 20 млрд. долара при необходимите 400 милиарда. Това си е направо скатаване от проблема.

Освен това какво означава  условието за "реално политическо уреждане на конфликта", което се поставя от 4-те водещи държави на Запада? Ако под това се разбира предстоящият старт на конституционния комитет, което е малко вероятно, тяхната помощ трябва да тръгне съвсем скоро. Ако обаче под това се разбира изработването на новата конституция, което е по-вероятно, тази помощ ще тръгне чак след година-две. Бъдещата конституция няма как да се напише за седмица-две или месец-два след такъв разрушителен конфликт в Сирия.  Отделно кюрдската карта, която САЩ ще разиграват  зад кулисите, може да протака, да забатачи или направо да блокира преговорния процес по конституцията. И той да се проточи повече от две години. Може да се предполага, че Западът ще действа съгласувано, тогава нищо чудно финансовите му институции да се отметнат от 20-те милиарда кредити или пък да отпускат само трохи от тях. 

Да не говорим, че въпросните 4 държави могат след време да променят условието и да обявят, че ще предоставят помощ чак след провеждането на парламентарни и президентски избори в Сирия, чийто резултати при това да паснат на интересите им. Тогава за възстановяването на Сирия никога няма да дойдат пари от тях. 

Да не забравяме, че над Сирия и възстановяването й тегнат санкции, наложени най-вече от САЩ. Дамаск може да потърси пари от богатите емирства в Персийския залив, но според оценките строителните компании в региона "едва ли ще рискуват да разгневят Америка". 

Едва ли трябва да се доказва решаващата роля на нормализирането на ежедневието на сирийците. А то продължава да бъде много тежко, заради което бежанците не се връщат. В контролираните от правителството райони, които са 60 процента от сирийската територия, липсват горива, газ, ток, цените растат, според съобщенията има недоволство, че и протести по места. И това напълно устройва Запада, защото отслабва позициите на Башар Асад. Ето ви още една причина той да не бърза с отпускането на помощи или заеми за Сирия. 

Така Западът ще продължи злокобната си роля и в следвоенния период на Сирия. А така, впрочем, рискът от мигрантската заплаха ще продължава да тегне над Европа.