Камерният театър - богатство или бедност

Последните театрални представления, които съм гледал, бяха на камерни пиеси. По този повод си спомних, че и повечето от пиесите, които четох сравнително неотдавна като член на авторитетно жури за национална драматургия, също бяха монодрами или с по две-три действащи лица. Значи ли това, че съвременният театър ще лиши зрителя от удоволствието да гледа многолюдни пиеси, с каквито е пълна класиката? Или това е печален отзвук от световната криза и по-точно от необикновено тежкия й наш роден вариант?
Театрите така обедняха, че доста често спретват спектакъл с възможно най-малко актьори, които да качат на една кола и да "сеят" култура по страната. За тази цел в екипа им е желателно да гостува и шлагерно прочут от малкия екран участник в нашумял сериал или набързо скалъпено предаване, осеяно с цинични намеци и дори не намеци. Тези ми изречения не означават, че мразя камерния театър. Напротив. Писал съм такива пиеси и съм се радвал на по-добрите от моите. Помня че навремето, когато се откриха у нас много камерни сцени, големият артист Стефан Гецов не одобряваше жанра, защото не  беше по мярка на епичния му талант. Но кой може да оспори, че тъкмо чрез камерното представление най-добре може да се надникне в дълбините на човешката душа, което всъщност е работа и цел на изкуството.
На въпроса, който поставих за заглавие на тези редове "Камерният театър - богатство или бедност", може да се отговори и така, и иначе. Защото богатство е, ако постановката разглежда значим и психологически сложен житейски проблем, а е бедност, ако просто е направена икономия на действащите лица, разменящи реплики, в които напразно търсим втори план.
Такива разсъждения ме споходиха, след като гледах представлението "Очакване на младо маце" на театъра в Монтана. Тази комедия на чешкия драматург Зденек Подскалски беше играна у нас преди години с оригиналното си заглавие "Посещение на млада дама". Освен обилния й хумор, не може да й се отрече и професионалната ловкост и изобретателност, с които е написана. Без да  предлага критика на важни обществени недъзи, тя е весела закачка с човешки слабости в областта на сближаването между представители на двата пола.
От една страна, подобни представления винаги са имали място в репертоара, от друга, е нормално да се запитаме не са ли те днес повече, отколкото е редно и не е ли това продиктувано от живота ни, в който грижата, по-точно практиката на изкуството е пренасочена от духовното извисяване към заглавикване на тежко живеещите хора с по-безпроблемни гледки. Към това трябва да прибавим и далеч не лекото състояние на театрите, подложени на озадачаваща ни понякога с парадоксите си реформа.
Независимо от тези мисли, които събуди у мен представлението на Монтанския театър, аз го гледах с удоволствие, много се смях и оценявам професионалните му качества. В деликатното редактиране на пиесата сполучливо се вмъкват песенните куплети, написани от Йордан Янков и приятно озвучени от композитора Чавдар Селвелиев. Режисьорът Минчо Събев заявява желанието си да изгради забавно представление и с доказаното си пристрастие към комедията, защитава пълноценно това си желание. Но освен с веселото настроение, което предизвиква у зрителя, постановката се отличава и с културното си излъчване, независимо от темата, която крие опасността да бъде опростачена. Декорът на Тодор Деков е пример за функционално присъствие без нищо излишно на сцената. Постижение на режисурата е стегнатият ритъм на спектакъла, постигнат въпреки калейдоскопичността на пиесата. Безспорен принос за това имат актьорите Елен Колева и Любомир Бояджиев, леко и убедително превъплъщаващи се в по няколкото образа, които представят. Те особено ме впечатлиха и с уменията си да пеят, да преминават от едно поведение в игралните епизоди към друго в естрадните моменти на действието, да бъдат пластични, което е естествено за младата Колева, но ни изненадва при зрялата възраст на Бояджиев. Някои от зрителите, които са гледали Елен Колева на екрана като участничка във филма "Шивачките" сега ще могат да се убедят и във възможностите й на театрална актриса.
Приятно ми е да отбележа доброто слово, което звучеше в представлението - и като професионализъм на изпълнителите, които не изядоха дума дори при пеенето си, и като чистота на диалозите от цинизми, с каквито ни залива напоследък сцената. Винаги се чувствам неловко, като чуя мръсните думи, които изричат от подиумите на първите ни театри любими артисти (те не са виновни, но ми се струва, че ги произнасят с удоволствие). Не лицемеря, като не искам да слушам цинизми и от малкия и големия екран, но там уж копират живота, а театърът е нещо по-условно, по-възвишено. Поне за мен. И затова ми се иска да виждам на сцените и представления като "Очакване на младо маце", но за разнообразяване на афиша, а не като основна линия на репертоара.