Какво става с дебатите у нас?

Няма как да не направи впечатление, че събитията в света днес стават сякаш изневиделица, неочаквани, някак по сигнал пламват градове и села от единия до другия край на Земята. Може би защото у нас медиите в желанието си за "служат" на властта, ни спестяват истината или лицата, упълномощени да заемат национално отговорните позиции май губят ориентири, но вълната на антиамериканизъм в Близкия изток и другите мюсюлмански страни тези дни сякаш запечата устата на иначе словоохотливи ръководители на институции, а редовите и мислещи граждани си задават помежду си въпроси от рода на "Ама какво става и къде сме ние, все пак?".
В Европа, най-вече в Гърция, Испания, Португалия, хиляди протестират срещу "стягането на коланите", от което страдат преди всичко хората на и под средната класа, в Далечния изток Китай и Япония спорят за някакви голи острови, но протестите по този случай не изглеждат невинни разходки със съответни плакати, в Мексико и Бразилия излизат по улиците по техни специфични проблеми, но най-зловещо изглежда в онези страни, които доскоро официално наричахме "страните на арабската пролет в демократичен устрем". После объркано ставахме свидетели на идването на власт чрез избори на откровено ислямистки и то даже радикални организации в този регион и ни уверяваха, че всичко е под контрол, наш и най-вече от новите ни покровители зад Океана, но някак фалшиво звучат обясненията, че няма нищо ненормално във факта, че обявявани години наред за терористични групировки днес не само са на власт, но объркват плановете на играчите, които винаги са били със самочувствието на диригенти.
Наистина ли става въпрос за "война на цивилизациите"?
Обикновено можещите експерти не допускат да се плъзгат по повърхността на събитията и да вземат страна, но у нас напоследък се получи нещо такова, което съвпадна с официалната ни позиция във връзка със случващото се в Близкия изток, по-точно Сирия. Малкото гласове, които си позволиха да изкажат различно мнение, да посочат, че не се познават конкретните условия и взаимовръзки между различните етноси, между милионно население с религиозни различия в една и съща страна, а и между страните в региона, че не се отсяват интересите и причините за тези интереси на всички играчи в Близкия изток и извън него, не получиха гласност. Не се осигури поле за дискусии и избистряне на печеливша българска позиция по въпроса. Която да е единна, неподлежаща на оспорване и с бъдеще.
Фактът, че сирийската официална власт остана единствена, която се съпротивлява срещу апетитите на т. нар. демократични страни като Саудитска Арабия и Катар, а получава подкрепа от също толкова "демократичен" режим като този в Иран, не можа да получи еднозначно обяснение от нашето външно министерство и позоваването на съюзнически задължения само наслои недоверие сред интересуващите се.
Говорим за светска власт в суверенна държава, която, както и да я наречем, в това число и тоталитарна, едва ли е по-назадничава във поведението си от тези, които искат падането на режима на Башар Асад в Дамаск. Просто нашите европейски критерии нямат нищо общо с традициите в този регион, където от векове се води война между различни течения на исляма и различни кланове, а всички, които за определени периоди от време са били господари в тази и съседните държави, отдавна са се оттеглили физически, но присъстват икономически и понякога политически.
Наистина да предлагаш на Асад, който е от групата на алауитите, които никога не са искали ислямисти на власт и стоят по-близо до християнски разбирания за света, колкото и това да е условно, да предаде доброволно властта на сунитите, е, меко казано, недалновидно. А да предлагаш милиони за главата му с надеждата, че приближените му ще се поблазнят от голямата сума пари, не е цивилизовано, въпреки че се ползва и от напреднали демократични държави, но в повечето случаи тихомълком.
В същото време да налагаш отвън власт в името на демократични принципи, трудно може да се възприеме за кой знае колко справедливо. Хората в този свят се вдигнаха в името на справедливостта и правото за равнопоставеност в реализация и избор, но до този момент получиха възможност за управление в името на върховенството на мюсюлманската религия и то в онзи раздел, който наричаме краен, радикален, ислямистки, шиитски и какво ли не.
В крайна сметка смяната на режимите с ислямистка власт просто отдалечи демокрацията от региона и ситуацията стана още по-опасна, особено в перспектива. Турция остана в доста деликатна ситуация, защото амбициите й за влияние и налагане на собствения модел за управления като светска държава, съчетана с прилагането за законите на исляма, на този етап не получава реализация. Независимо че открито, активно и последователно застана на страната на опозицията в Сирия и предаде доскорошния си приятел Асад. За да се стигне до момента, в който президент Обама звъни по телефона на Ердоган, за да положи усилия да повлияе на управляващите в момента в Близкия изток с цел спиране на антиамериканските протести.
Да се чуди човек как само един никакъв филм може да изведе на улиците стотици хиляди по цял свят, че дори в сърцето на цивилизацията като Париж и те да скандират лозунги не само в подкрепа на своя Пророк и да му се кълнат във вечна вярност, но да дръзнат да заплашват Големите, най-вече САЩ. Хизбула доказва, че може да мобилизира хората си и на този етап го прави сравнително мирно, но че това може да е бомба със закъснител, май няма съмнение. Още повече след твърдото убеждение на Израел и САЩ, че зад атентата в Сарафово стои именно тази организация, подкрепена от Иран.
Това, че ние станахме заложник на голяма геополитическа игра и не успяхме да предотвратим тази ситуация, също е безспорно. Кой и защо го прави, обществеността в прав текст на този етап няма как да знае, защото информацията стига до нея "прецизирана". Но да се взема страна в такъв глобален конфликт, някак не ни приляга. Поне за момента устояваме на натиска да посочим Хизбула за поръчител на "нашия" атентат. Историята трябва да се чете внимателно, особено нашата, защото допускането да се повтарят стари грешки е в полза само на недоброжелатели.
Защо трябва да смятаме, че нашите интереси съвпадат като цяло със съюзническите ни задължения? Спомнете си позицията на Германия по време на събитията в Либия. Знае се, че в самата Турция голяма част от обществеността и дори от управляващите не споделят активната позиция на страната си по отношение на Сирия. Тук отново се намесват дори религиозните различия между самите мюсюлмани.
Тук е и една от грешките, които се допускат в това направление. Грешка, която се прави и при този внезапен процес у нас срещу поддръжници и разпространители на идеи на радикален ислям, където едни са подсъдими, а други, десетки, стоят около съдебната сграда в дрехи, които никога не са били традиционни за нашите мюсюлмани. Кога нашите мюсюлманки са се обличали от глава до пети в тези черни одежди, за да се дава повод днес на някакъв представител на мюсюлманската общност да казва, че това е "начален поход на държавата срещу мюсюлманите в България"?
Това, че държавата ни търпя години и допусна някои лица да се обучават в чужбина, да получават пари за разпространение на радикален ислям, нетрадиционен за нашите мюсюлмани, знаеше кой и от къде са парите, а не направиш необходимото, не значи, че обществото ни има негативно отношение към нашите съграждани с мюсюлманско вероизповедание. Напротив, в мнозинството си българите са убедени, че нашите мюсюлмани са светски хора и не само по закон имат същите права като останалите, но са и със свой принос за оцеляването ни в ситуацията на продължаваща криза.
Няма как различните течения на мюсюлманската религия да се поставят в едно русло, а за начина на подкрепа като пример може да ни послужи Папата. Той беше в Бейрут в сложната обстановка на настоящите събития и то защото там има и християнско население, което е потърпевшо от случващото се. Както и в Сирия впрочем.
В това време ние неглижираме ролята на нашата православна църква, разпънахме на кръст митрополитите й (друг е въпросът защо точно сега) без милост и с позата на висши съдници, без да предлагаме изход от ситуацията, скривайки се зад "църквата е отделно от държавата". Сама да си решава проблемите, ама ние ще недоволстваме от всяко нейно изказване, което смята, че е от полза за обществеността дори само като дискусия. В това време БПЦ губи връзката си с българските черкви по света, предимно в САЩ, например Чикаго, които последавателно минават под егидата на други православни настоятелства и то под безразличния поглед на нашите официални преставителства там.
Не се познава историята и ролята на църквата ни за запазване българското самосъзнание на нашите изселници преди и емигрантите ни от днешно време. Така, както не се прави разлика между този ислям, който няма нищо общо с демократичните искания на младите хора в арабските страни и представителите на мюсюлманската религия, които имат светско отношения към модерните времена и идеи за развитие на страните си извън налаганите им от други мюсюлмани, от други страни, правила.
Не трябва да се забравя, че зад всичко в крайна сметка стоят икономически интереси, нефт, газ, и пътищата им за доставка до Големите. Да стоиш на страната на отбора, който предпочита "тоягата" пред "моркова", също не е стратегическо виждане, защото Европа след Втората световна винаги е била готова на всичко, но не и на употреба на военна сила. Да не си даваш сметка, че светът наистина става по-егоистичен и всеки гледа да оправи "собствения си двор", значи че не си в крак с времето.
Едва ли Израел, особено при Нетаняху, има полза от нарастващите екстремистки и сектариантски сили в съседните държави, от битките за надмощие между Саудитска Арабия и Иран, в която напоследък се включи и Египет с новия си президент, защото в крайна сметка всички са срещу Израел. Просто по-внимателно и в детайли трябва да се следят процесите, решенията да не изпреварват дебатите, а приемствеността във външната ни политика да не бъде екзотика.
Не сме за един ден на тази земя, нали?