Какво ще ни дадеш, историйо?

Катя Янева

"Какво ще ни дадеш, историйо,/ от пожълтелите си страници?" - запитал преди много време един наивник, за когото ни се говореше, че бил участвал в правенето на ИСТОРИЯ. Казвал се Никола Вапцаров (поет в свободното си време), но името няма значение - днес всеки всекиму може да задава въпроси всякакви. Този човек бил разстрелян наскоро след поставянето на въпроса, но и това няма значение, тъй като си получил заслуженото след съд и присъда, а в тогавашния съд, както самият той си знаел, не потупвали по рамото, а злодеите злосторни осъждали на смърт. (Можем да направим малко отклонение от темата и да се порадваме на сегашния пък съд, който е въвел в практика гальовното отношение към злодея до доказване на злодействата му, спазвайки до дупка човешките му права, ужасно измъчвайки се, нищо че е съд, от непрекъснатите здравословни и други уважителни инциденти, които навалят подсъдимия. Но няма да го правим това отклонение.) Човекът Вапцаров, признат за злодей, бил наказан законосъобразно поради участието си в престъпна организация срещу фашизма. Ето, това съвсем няма значение, защото в наши дни дискусията (дали е имало фашизъм в държавата ни) умря, преди да се роди.
Известно значение може да има фактът, че въпросът все пак е зададен към НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО ИСТОРИЯТА, а и продължава да си се скита самотен в пространствата.
Някой ще каже - айде да я зарежем тая работа! Човекът ли, злодеят ли си отишъл. Законосъобразно. Питал, що питал - няма го. Ние ли да му берем гайлето?
Да, но явяват се някои сложности.
Вапцаров - наивен и несръчен борец срещу фашизма, лишен от чувство за самосъхранение, в добавък - слаботелесен, грозен, кривокрак, кривоглед, както отбелязаха вече литературните му изследователи, и въпроси поставя, не както трябва. Липсва му съответната правна и друга подготовка за един разговор с Н.В. ИСТОРИЯТА. (В скоби: ние можем да си я разпъваме на кръст, но то си е в наше време. В онова, неговото, време подхождането към историята е строго регламентирано. Няма хаха-хохо. Един куршум и после - смет. А той не се съобразява. Ти кой си, бе? Че му бил предстоял разстрел. Да не е единственият? Пита и иска отговор. Да беше питал я баща си, я майка си, я някоя си партия. Той - не. ИСТОРИЯТА, та ИСТОРИЯТА... Безспорно - някакво едва прикрито самонадценяване.
В разгръщането на питането си (а то е многословно) Вапцаров прави грешка след грешка, намесвайки в собственото си мероприятие много хора и то от различни епохи. Намесва ги извънредно нетактично. Нас ни привлича в разправията по един недопустим за сериозните ни днешни приоритети начин. Нарича ни БЪДЕЩИТЕ ХОРА, които били сме щели да поемем поста, неговия и на другарите му, които храбро се били борили! Ни ги знаем, ни ги познаваме. И за какво точно се били борили не е наша работа. Нашата работа сега сме длъжни да видим в две жизненоважни посоки: да правим пари, първата, или да оцеляваме, втората, ако сме некадърни за първата. Точно и ясно. Ако иска пояснения, може: имаме си, извън всякакви разговори с Историята, неотложни и то купища задължения - към Топлофикация, към Европа, НАТО, Международния валутен фонд и т.н., и т.н. Ако вземем да се вдълбочаваме в това название БЪДЕЩИ ХОРА, ще осъмнем, без да ни светне. Ония, неговите, се били борили. Храбро! Да не сме ги нещо принуждавали! Да са си гледали софрите там, а не да ги зарязвали троснато. Да не би да не са разбирали какво свръхважно нещо е софрата!
Освен че, без да ни пита, ни натриса някакъв ангажимент (да изслушваме ИСТОРИЯТА), този човек се изразява крайно дразнещо. Да чуем езика му! Той съветва ИСТОРИЯТА да ни разкажела там, каквото има за разказване, с думи ПРОСТИ. Изобщо не си дава сметка какво говори. С думи ПРОСТИ! Като че ли ние сме простаците от неговото време, като че ли не сме действителни членове на ЕС, като че ли не сме се разшетали из целия свят, та ни видяха и чуха, като че ли не обновихме, ама из основи, нашата мила родина. (Ама то човек трябва да мисли като говори!)
Не по-малко несъобразително е желанието му да подпре обръщението си към ИСТОРИЯТА с дереджето на неговите хора от миналото. Неизвестни хора от фабрики и канцеларии, селяни, които миришели на лук и вкиснало. Ами те може да са всякакви, но кога са му делегирали правата си да се изявява от тяхно име? Знае ли той (да не вярваш!) какви усилия трябва да положи човек ли, злодей ли, какви пари да потроши, да му се откачи ченето от говорене, та да го изберат за ПРЕДСТАВИТЕЛ? Не знае. А и такива като него са най-мъчно избираеми. Той, макар да му предстояло да го разстрелят, се впуска в предълги описания за живота на тия хора, живот, дето въобще не бил за описване. Мисли, че ИСТОРИЯТА много държи на тях. Греши! Техният живот бил некачествен, въобще не отговарял на европейските стандарти (да се изразим като съвременни хора). Той пък, грубо казано, заявява, че този живот, разровиш ли го, щял да мирише и да горчи като отрова. И след това конкретизира с един крайно неприятен стил. Те по синорите се били раждали, на завет някъде до тръните, майките гризли сухите си бърни, без модерната медицинска помощ, като мухи мрели есен, работели къде, що хванат, работели като добитък, потели се и под езика. Грозно изразяване, очевидно е. Но да оставим това, Вапцаров, без всякакви задръжки се навира в личния живот на тия НЕИЗВЕСТНИ хора, донася, че някаква надежда ги докосвала с нещо хубаво и светло, но понеже тегнело небето ниско, те се люшкали в надеждите си до там, че въздухът дори свистял като нажежен около личностите им. След цялото това ровичкане в интимния свят на хората, Вапцаров обобщава, че тия НЕИЗВЕСТНИ хора били така пребити от живота с тежките му лапи направо по устата гладни, че стиховете, дето те (разбирай той!) пишели, въобще не дишали парфюмен аромат, а били навъсени и къси. (За собствените си поезии, значи, извинения!)
Пита и иска този от бившото време човек, без да е внимателен ни към бъдещите хора, ни към наречените НЕИЗВЕСТНИ от неговото, отминало време. Но повече от непочтително невнимание проявява той към самата история, извинявам се - ИСТОРИЯ. Допуска, че тя щяла да хване само контурите на събитията, а никой нямало да разказва за простата човешка драма и мъката на неговите хора щяла да остане ненаписана, тотално пренебрегната. Мисли, неоснователно, че за това виновни щели да бъдат поетите, улисани в темпове и в агитки. Въобще не стига до прозрението, че не поетите практикуват небрежност спрямо човешките драми и историческите събития. Поетите и писателите дори се престараха относно неговите НЕИЗВЕСТНИ хора, сътвориха килограми и тонове хвалебствия, някои от тях - искрени, други - не, понеже авторите били манипулирани (но това е друга работа). Обаче като опряхме до специалистите по оценка и преоценка на историческите събития, действията и бездействията на отделни личности, маси, класи, организации, процесът зацикли. Та не се и стигна до простата човешка драма. Зацикли в ресорите на науката, политиката и образованието. Кой да я изследва, кой да я описва като самите тези НЕИЗВЕСТНИ ХОРА изпаднаха до пълна незначителност? Ние живеем в условията на глобализация, научно-техническа и сексуална революция плюс световна икономическа криза в дадения момент. Специалистите - историци, политици, народопсихолози, сексолози и други имат къде-къде по-отговорни и актуално звучащи задължения, отколкото да анализират дейността на хора незначителни, които се били борили с нещо си за нещо си.
А ако искаме да кажем на този разпитвач на ИСТОРИЯТА точно какво мислим за неговото питане, да чуе: Поставя въпроса си НЕПРАВИЛНО! Той пита дословно: "Какво ще ни дадеш, историйо?" Правилното е да каже: КОЛКО ще ни дадеш, историйо? КОЛКО! Още по-правилно въпросът трябва да звучи така: КОЛКО ще ми дадеш, историйо? Това е модерната постановка на въпроса. И когато се пита така, ИСТОРИЯТА обикновено отговаря и то преди да е станала баш ИСТОРИЯ. Интересуваш ли се от знания, които историята била задължена да дава ей така, резултатът е ясен - тя си трае за простата човешка драма, не ще да разказва за някакви НЕИЗВЕСТНИ хора... Или ние, БЪДЕЩИТЕ хора, до такава степен се будалкаме с нея, че тя е хванала сокаците, безгрижна за нас.