Какви ги вършеха в югославска Македония

Миналата седмица братските северномакедонски медии пак избълваха куп нечистотии по България - лъжа било, че в Македония живеят десетки хиляди българи, понеже само 328 души се били регистрирали да гласуват за нашите избори. Затова днес не ви предлагаме частички от научни изследвания, откъси от студии, мемоари на дейци от Македония или политически анализи, а ще ви потопим в ежедневни преживявания и драми на интересни хора в Съюзна република Македония по времето на Югославия, а и у нас, разказани от големия български журналист и интелектуалец Горан Готев (1934-2014). 

Изчел съм стотици мемоари и ми се струва, че сред тях в тъй претъпканата напоследък със сродни четива наша родина не съм срещал други такива. Готев не е безпристрастен наблюдател на клокочещия край него живот и не се притеснява да изразява своето мнение, колкото и да е остро, по един великолепен начин, и с перото на писател, а не само на журналист. Разказва и крайно интересни случки с велики хора, с които животът го е срещал  в странстванията му по света като кореспондент на БТА или на ДУМА. Но и за Македония, най-вече за страдащите й обикновени хора, от почти век и половина насам разказва. 

Текстът по-долу няма да ви остави равнодушни, убеден съм в това. А изводите нека всеки сам да си ги прави и да реши дали българите в Северна Македония са 328...

"Живях при диктаторите на ХХ век", мемоари, Горан Готев, книгоизд. къща "Труд", книгоизд. къща "Земя", 2008 г.

Из главата "Братя, братя, ама..."

Наблюдението над мен започваше още след преминаването на граничната бариера при Гюешево. Първо ме подхващаше една кола, която се сменяше в Крива паланка, после в Куманово продължаваше втора и така до Скопие. А там освен кола имаше и по трима "пешеходци". Зер можеш да спреш, да срещнеш някого, да размениш някоя дума. А македонската УДБ-а се бе посветила почти изцяло на българите и на представителите на България, независимо от длъжността и ранга им...

Изкарах два кореспондентски мандата - на БТА и на вестник "Дума", във ФНРЮ и СРЮ (общо седем години), но ясно си давам сметка, че никоя друга от югославските републики, освен може би сръбската, не бе толкова полицейска държава, както Македония...

Тогава, по време на традиционния белградски театрален фестивал БИТЕФ, бяхме показали "Привързания балон" на Радичков и още на следващия ден югославските вестници без изключение изтъкнаха като кулминация на фестивала българския спектакъл. Възторжените отзиви продължиха и през следващите дни, докато скопският вестник "Нова Македония" не излезе с "разобличителна" рецензия, повод за която служеше фактът, че при изреждането на съседите на България героят на Радичков не бе споменал македонците. След скопския сигнал по неписаните закони на "братството и единството" на югославските народи можеше да се очаква, че и вестниците от другите републики ще подкрепят "възмущението" на македонските си събратя, но не би. Театралните дейци отказаха да третират едно забележително културно събитие като епизод от непресекващата македонска пропаганда срещу България.

Никога по-рано не си бях давал сметка колко младото поколение на Македония страдаше от враждебността, която му насаждаха още от първия учебен клас срещу България и българите. Та хората не само край границата, но и в Скопие, Тетово, Щип, Прилеп, Битоля имаха толкова живи роднини в България, на които дълго време не са смеели и да гостуват. 

Когато за първи път ми съобщиха, че заминавам кореспондент в Белград, се отбихме в Благоевград, за да се сбогуваме с родителите на жена ми...

Научила за предстоящото ни заминаваме, един следобед в Благоевград ни дойде на гости "госпожа Шандорова". Така жена ми продължаваше да нарича  своята учителка през първите четири години на началното училище. Шандорови от десетилетия бяха семейни приятели на родителите на жена ми, но неотдавна Шандоров бе починал и една от причините  за посещението на вдовицата му бе тази.

- Нося ви кутия шоколадови бонбони, за да ги отнесете на нашия Сани. И да му кажете, че вуйчо му почина, а ние нямаше как дори да му съобщим това.

- А кой е този Сани? - попитах учудено аз.

- Ами ние така си му викаме от малък, но той се казва Александър. Александър Гърличков. И е някаква голяма клечка в Белград.

Онемях. Александър Гърличков (1923-1989 - Хр. Г.) бе не "голяма клечка", а самият идеолог - продължител на делото на Едвард Кардел, на Съюза на югославските комунисти. 

А госпожа Шандорова продължаваше:

- Той, завалията, само един път ни е гостувал в Горна Джумая. И то беше почти веднага след 9 септември 1944 г. Дойде от Скопие, но не бе сам, а с някакъв придружител, нещо като негова охрана, който дори нощем лягаше да спи до него. Тъй че почти не успяхме да поговорим насаме. А някога баща му - собственик на маслобойна в Щип, беше голям български патриот. Разправяха как по време на сръбската власт често стоял на пейката пред голямата си къща и, съберат ли се деца около него, а те знаели навика му, ги питал:

- Ти какъв си?

Ако детето му отговори, че е българче, старецът бъркал в джоба си и му давал пет динара. Е, да, но синът на големия българин стана "македонец". Баща му не понесе това и бързо се спомина...

Разбира се, приехме кутията с шоколадови бонбони на госпожа Шандорова, но в същата вечер решихме, че само с нея не можем да се явим пред члена на най-висшето югославско партийно  ръководство Александър Гърличков. И му купихме бъклица с красива дърворезба, графика от Стария Пловдив и бутилка "Преслав". Тогава тази марка се смяташе за най-добрия български коняк.

Да, но как да влезем във връзка с него.? Знаехме, че телефонът ни се подслушва...

И тъй я въртях, и иначе я въртях, но все не измислях начин как да се добера до Александър Гърличков, без да предизвикам подозрения както към себе си, така и към него. И изведнъж ни се удаде рядка възможност. В хотел Югославия, който преди разрива между Тито и Сталин е бил предназначен за седалище на прословутото Информбюро (от чието име по-късно се публикуваха всички обвинения в предателство срещу югославското ръководство), бе насрочена пресконференция. Тя бе посветена на предстоящия конгрес на Съюза на югославските комунисти и изявления за неговата работа щеше да направи секретарят на партията Александър Гърличков. С жена ми, която щеше да отразява събитието за българското радио, седнахме на първия ред и, когато след изявленията дадоха "кафе пауза", жена ми първа се впусна към оратора, който все още събираше книжа в чантата си. 

- Другарю Гърличков, вашата вуйна ме помоли да ви кажа, че вуйчо ви е починал, а те не са могли да ви уведомят. И ви изпрати подаръци. Кога и как можем да ви ги предадем.

Гърличков буквално се стъписа и силно развълнуван, ни каза:

- Какъв е адресът и телефонът ви?

И почти в момента... до масата на президиума ни наобиколиха поне четирима сърби, сякаш в еднакви костюми. Разбрахме, че срещата е приключила и бързо се отдалечихме от македонския лидер. Но жена ми беше неизказано щастлива, че все пак е успяла да предаде заръката на своята любима класна наставница...

... Живееше в апартамент близо до бирената фабрика "Бип", която по това време беше добре позната и у нас. Качих се на четвъртия или петия етаж, позвъних и доста дълго чаках. Стори ми се цяла вечност, когато вратата внезапно се отвори и на нея се показа някаква прислужница в бяла престилка.

- Търся другаря Гърличков - й казах аз.

- Да, но той отсъства от града...

- ... Моля ви, предайте този пакет от вуйна му в Благоевград. Заедно c нейните и на семейството й поздрави и благопожелания. 

Жената пое пакета, кимна ми с глава и затвори вратата.

По-късно многократно срещах Александър Гърличков, но винаги като по правило на официални приеми... Той не избягваше тези срещи, напротив. Имам чувството, че ги желаеше, защото винаги аз, или ние двамата със съпругата ми, бързахме да ги приключим, щом към нас се доближаваха някакви югославяни.

Наистина в каква полицейска държава живеехме! Да не може човек свободно да се срещне с хора, които познават близките му отвъд границата. Това, разбира се важеше и за нас...

На първата ни търговско-промишлена изложба, която се състоя в Скопие и премина при огромен успех (книгите от щанда за литература постоянно изчезваха, но ние се правехме, че не забелязваме), се запознахме с Ахил Тунте, който тогава беше дипломат в македонското Външно министерство. Не мина и година и Ахил (бил наречен така от кръстилия го някога гръцки свещеник) замина като "втори" човек в югославското посолство в София. Той също имаше роднини в България и това му даваше чудесна възможност да възстанови връзките си с тях. Но първият му опит завършил с провал. 

"- Обадих се на чичо, че вече съм на работа в София и искам да се видим. А той, разбира се, зарадван и развълнуван, поиска това да стане час по-скоро. Срещнахме се, прегърнахме се, той ми представи цялата си фамилия, а после седнахме на отрупаната с какво ли не трапеза. И всичко щеше да мине от добре по-добре, ако на раздяла не му подадох визитната си картичка, на която бяха изписани и адресът, и телефонният ми номер. 

Чичо ми се взря в картичката и изведнъж почервеня.

- Какво е това Тунте?

- Ами такава е сега практиката. Да изписваш името си или на "ски", или така, както те знаят в родния край - Тунте е бил дядо ми.

- Ти не си никакъв Тунте, а Тунтев! И да не си пристъпил отново прага ми, ако не ми донесеш картичка с правилно изписано името на рода ни.

Нямаше как. Въпреки всички официални документи, с които бях акредитиран в София, бях длъжен да изпълня заръката на чичо си. И реших, че в Скопие ще продължавам да бъда Тунте, но в София - Тунтев. Пред моите висшестоящи обясних промяната с "целесъобразност". Тези загадъчни думи са много удобни, защото те принуждават да не търсиш повече обяснения."

С Ахил често разговаряхме за българско-македонските отношения и естествено моят главен аргумент беше как така целият му род в България се чувстват българи, а той самият, човек със същата кръв, да не е такъв. Той ми повтаряше официалните македонски тези, но може би чувстваше нелепостта им, защото винаги предпочиташе да прехвърли разговора на свой терен. Веднъж ми каза нещо, което звучеше просто абсурдно.

- Защо вие възпитавате и децата в антимакедонски дух?

- Това пък откъде го измисли?

- Не съм го измислил, а съм жив свидетел. Тия дни моите деца се събраха за пореден път с братовчедите си от София и като всички деца започнали да разглеждат и сравняват учебниците си. И когато разгърнали македонския учебник по история, българчетата гневно се развикали:

- Защо лъжете, бе? И цар Самуил, и Климент Охридски са българи, а не македонци. Виждаш ли как ги възпитавате? Още от малки да ни мразят..

Помня, че тогава се разсмях и му казах:

- Къде са тези българчета да ги разцелувам? Те се оказаха по-големи патриоти от много български политици, които при срещи с вас се страхуват да засегнат същата тема.

Пак бяхме в Македония, този път в Охрид, и вечерта след яденето и пиенето пак се завърза вечният спор. Без малко щяхме да се скараме, още когато певицата на ресторанта изпя в съпровод "Елено моме, Елено". Изведнъж и сърбите, и македонците и, разбира се, и ние българите, казахме, че това е наша песен. И никой не искаше да се съгласи, че на Балканите фолклорът не признаваше граници. Та не се ли доказа, че тъй любимата ни "Хубава си моя, горо" е по сръбска мелодия?

Та тъй от дума на дума, от спор до спор, пак стигнахме до самоличността на българите и македонците...

И продължих:

- Ами да вземем имената, вие твърдите, че македонските имена завършвали на "ски", а не на "ов" или "ев". Ами как тогава ще ме убедите, че са македонци, а не българи и Гоце Делчев, и Даме Груев, и Пере Тошев, и Никола Карев. А признатите от вас за български революционери се казват Георги Сава Раковски, Васил Левски, Георги Бенковски?

... Каквито и приятели да имахме в Скопие, Битоля, или Прилеп, с тях и до днес поддържаме чудесни отношения, но тогава нито един от тях не посмя да признае, че поне баща му или дядо му са се чувствали българи. Колежка на жена ми всяка година гостуваше на баба си в Охрид. Веднъж, когато някаква туристическа група разглеждала църквата "Свети Наум", гид им била жена и обяснявала кои са светците на фронтона на  църквата. Като стигнала до княз Борис Михаил - покръстителя на България в християнска православна вяра, тя просто го прескочила.

- Защо не казвате кой е светецът в средата - я запитала българската журналистка. Македонката смутено мълчала, но когато българката обяснила пред всички, че това е българският княз - ктиторът на църквата, македонката цялата почервеняла и се опитала да отрече това.

Какво било възмущението на нашата колежка, когато на следващата година видяла, че фигурата на княз Борис е замазана с цимент. Обяснили й, че фреската се била разпаднала от влагата. Такова светотатство едва ли би се позволило другаде по света!

... Втората ми среща от този род можеше да бъде по трагична... В този ден с кореспондента на БТА Никола Кицевски се бяхме уговорили още сутринта той да доведе жена си и дъщеря си Борянка, за да ги откарам с жена ми и внучката ни Ива на плаж...

Всички стояхме около двете коли... И неочаквано Кольо се наведе до колата ми, огледа я  и се изправи.

- Та ти не си ли видял, че са развинтили всичките ти болтове от предната лява гума, с изключение на два, но и те едва се крепят. Ако бяхте тръгнали така, щяхте да се избиете. Всичките.

Наведох се и усетих, че пламвам... До завоя на следващата улица, която води надолу до шосето, имаше само петдесетина метра, до там гумата щеше да се задържи как и да е и, точно когато засиля, както обикновено, щеше да изхвърчи навън, а ние щяхме да се преобръщаме с ладата чак до шосето.

Не помня какво съм казал тогава на Кольо, но зная, че тогава той ни спаси. Всичките. И моите, и неговите. Ако не беше видял каква са я свършили удбашите, те щяха да четат некролозите ни с чувството на "изпълнен дълг". И ни най-малко не бяха се замислили, че все пак това са най-малко пет живота, от които на две деца и две жени...