Как да живеем заедно

Петър Константинов*

През последните две десетилетия стрелката на политико-социалните метаморфози рязко отскочи и зае нова позиция в България - страната се отърси от тоталитарната система, пое пътя към общността на европейските народи, получи шанс за ново развитие. Заедно с позитивните демократични промени се появиха и много нови предизвикателства: ще се спра само на едно от тях - засилените миграционни потоци както извън пределите на България, така и вътре в страната.
В глобален аспект миграционният феномен предизвиква все по-голямо внимание: само в един сравнително кратък период (1960-1990) броят на мигрантите по цял свят се е увеличил от 76 на 135 милиона души. Истинско преселение на народите, което се засилва с всеки изминат ден.
В България от началото на миналия век досега се наблюдават четири основни (предимно икономически) емиграционни вълни:
- първата е в годините около Голямата депресия (1920-1930 г.)
- втората се наблюдава в периода около Втората световна война (1939-1949)
- третата обхваща сравнително къс период - т. нар. "възродителен процес" (1985-1987г.)
- четвъртата започва в началото на 90-те години на миналия век и продължава досега.
Това е най-голямата и драматична емиграционна вълна в най-новата история на България и броят на хората (за съжаление предимно млади) надхвърля вече внушителната цифра един милион...

Нов проблем

пред социално-икономическия живот в България несъмнено е и имиграционният феномен, идването на чужди граждани в страната. Може да се каже, че само преди двайсетина години той почти не  съществува за нас, българите. По данни на международни институти това "спокойствие пред буря" продължава до преди няколко години:  до 2005 г. броят на имигрантите в България (както и в съседна Румъния) е пренебрежимо малък - под 0,5 процента. По-скоро се наблюдават отделни опити за нелегална имиграция: България се възприема от много чужденци като "транзитна територия"  за преминаване към развитите страни членки на ЕС.
Преди 1989 г. у нас съществуват ограничения, касаещи както възможностите на български граждани да пътуват в чужбина, така и желанието на хора от други държави да се заселят в България. Миграционните ограничения са така дълбоко вкоренени в българското общество и пътят на имигрантите е затруднен от толкова сложна бюрократична процедура, че и в момента - двадесет години след демократичните промени у нас - годишно държавата приема само по няколко хиляди души, желаещи да се установят трайно в България.
 Поради тази причина близо 60 000 души  все още чакат разрешение за пребиваване и работа в България, както и за получаване на гражданство.
Периодът 2005-2007 г. бележи коренна промяна в имиграционния процес, насочен към нашата страна. Преди всичко това е свързано с поканата, а после и с приемането на България за равноправен член на Европейския съюз. По данни на специализирани български институти, след януари 2007 г. за  период, не по-голям от 24 месеца, имиграцията в България нараства повече от три пъти, като броят на чужденците вече е над 150 хиляди души - близо 2% от населението. Тази цифра включва и нелегално пребиваващите у нас лица, както и сезонните работници. Тенденцията продължава и до ден-днешен - не случайно, във връзка с нормативите на ЕС, в началото на 2011 г. бе открит голям нов дом за  бежанци с капацитет няколкостотин души.
По данни на Евростат, само в годината, когато България е приета в ЕС (2007 г.), броят на временно и постоянно пребиваващите у нас достига цифрата 25 000 души - факт, който ясно очертава насоката към рязко нарастване на броя на имигрантите у нас.
Разбира се, ние сме още твърде далеч от процента на имиграция в развитите европейски страни. В една неголяма Швейцария например той  достига цифрата 20, близо една пета от населението на страната. В големи развити държави като Германия и Франция този процент надвишава цифрата 12.
Но да се върнем отново към България и развитието на имиграционния феномен у нас:
- в рамките на 2005 г. имигрантите с документи за продължително пребиваване са  малко над 10 000 души.
- през следващата 2006 г. статут за продължително пребиваване (разрешителен срок за пребиваване една година) са получили 14 694 чужденци, а статут за постоянно пребиваване - само 3009 лица.
- през 2007 г. са получени нови 12 000 молби за българско гражданство, половината от които са от съседна Македония, а 1000 - от Молдова.
След като България става пълноправен член на ЕС, имиграционната вълна към страната променя гео-профила си. Освен държавите, излъчващи традиционно имигранти към България (Украйна, Молдова, Македония), повишен интерес към страната ни се наблюдава сред жителите на Северна Африка, Близкия изток и Азия.
 
Изкуството на взаимното разбиране

Изправена пред новите реалности и измерения на миграционния феномен, българската държава взима мерки за демократично решаване на възникващите предизвикателства пред  етно-социалния живот - в духа на политиката на ЕС и на принципите на зачитане на човешките права и свободи, на превенцията на всякакви прояви на расизъм.
Имиграционната политика на България се основава на следните нормативни документи: Закон за чужденците в Република България; Закон за убежището и бежанците; План за изпълнение на демографската стратегия на Република България; Национална програма за интеграция на чужденците; Национална стратегия на Република България за миграция и интеграция (2008 -2015 г.).
Трябва да споменем, че основните принципи за единна имиграционна политика на Европейския съюз са приети още през 1999 г. във финландския град Тампере. Въпросът за имиграцията е тясно свързан с процесите на интеграция - в духа на основните ценности на Съюза. И това е напълно обяснимо -нормалното личностно развитие на един гост- имигрант, а и на цялото му семейство, върви по посока на все по-активното интегриране в обществената атмосфера на държавата домакин, която отделният имигрант е избрал за своя втора родина.
Феноменът имиграция далеч не е безобиден - могат да се наблюдават негативни процеси както сред домакините, така и сред гостите.
 Така например самоизолацията, етническото, религиозно или расово "ограждане", капсулиране на определени имигрантски кръгове  - според мнението на експерти от ЕС - може определено да доведе само до нежелателни прояви и конфликтни ситуации. Отделно - сред приемащата страна - могат да се наблюдават прояви на ксенофобия, расизъм, религиозна нетърпимост и други.
Решението, изходът от подобни ситуации е само един - гости (имигранти) и домакини (местни жители) трябва да си подадат ръка и да заживеят заедно - в  демократичен и равнопоставен свят, без расови и религиозни предразсъдъци, без прояви на ксенофобски настроения или краен национализъм.
В това отношение в България има добри традиции - тук от край време мирно съжителстват българи, турци, арменци, евреи, гърци, роми.
Добре известно е, че принципът на равнопоставеност е основополагащ за всички политики и документи, касаещи интеграцията на имигранти от трети страни в рамките на ЕС, и България стриктно го спазва.
Несъмнено действията, свързани с миграционния феномен изискват

сериозни и последователни усилия

С риск да се повторя, припомням отново, че имиграцията като социо-икономически проблем все още е сравнително ново явление за нашата страна. Същевременно някои прогнози сочат, че до 2015 г. процентът на имигрантите в България може да се повиши почти до 5 на сто. Това означава ни повече, ни по-малко 350 000 мъже, жени и деца, дошли да търсят работа и нов живот в България. Хора от европейски държави извън ЕС, от Африка и Азия. Жени и мъже, непознати за нас, българите, носещи със себе си чужди традиции и обичаи, по-различен мироглед.
И не бива да си правим илюзии (поне за следващите 5-10 години), че основният поток от тези гости-имигранти ще се насочи главно към столицата София - средоточието на България, където има и най-големи възможности за намиране на работа, жилище и препитание.
Проектите, добрите намерения и предстоящите културни прояви в рамките на акцията "София - открит град" (част от инициативата на страни членки на ЕС "Открити градове") са предпоставка за започване на конкретна дейност по миграционния феномен, от усилията за преодоляване на етническите различия, за изграждане нетърпимост към всякакви прояви на расизъм и ксенофобия. Може да се каже, че това е само началото - тепърва столичани ще трябва да се изправят лице с лице с една много по-голяма имиграционна "приливна" вълна, да свикнат, че по улиците ще се срещат все повече хора с друг цвят на кожата, с друга религия и с други, различни от местните, битови навици. Тази гледка отдавна вече е позната по улиците на Лондон и Париж, Мадрид и Берлин. В недалечно бъдеще тя ще бъде всекидневие и за София, и други големи български градове. Ето защо последователната, далновидна работа по различните аспекти на миграционния феномен, борбата срещу расовата нетолерантност и изграждане на умения да живеем заедно ще се превърнат в императив, в потребност на нашето време.


*Петър Константинов,, писател и публицист, е председател на Сдружение "Прозорец към България" (NGO) и член на Асоциацията "България-Африка"