Как да се оправи всичко

ИМ

Владимир ГЕОРГИЕВ

Един български човек с власт наскоро обяви на всеослушание, че ако има повече арести, както било навремето, всичко щяло да се оправи. Кое е всичко, в кое време е имало повече арести и защо се налага оправяне, не става ясно. Но звучи мъжкарски, а при подобно звучене истината няма особено значение: тя не се чува, понеже няма думата. Арестът е знак на сила, налагана едностранно. Дали арестуваният е виновен или не, е въпрос без пряка зависимост от правдата. Просто законът го позволява, а дори и лош, законът е закон, както са казвали древните римляни. И щом имаш за оръжие закон, не ти трябва справедливост за знаме; съмнително е дали изобщо се нуждаеш от знаме. 

Ако нещата се оправяха с арести, по-добре е изобщо да не се оправят - независимо какви са и колко зле изглеждат тези неща. Арестът е привременна мярка, тя не дава израз на право, а на публичен мускул, татуиран с власт. Но не сте ли се замисляли, че щом държавата има законно основание да арестува, с подобно правомощие трябва да бъдат снабдени и арестуваните? Иначе как ще функционира общественият договор? Вероятно подобна равнопоставеност звучи прекалено либерално, но у нас и до ден днешен има хора, които доброволно и почти съзнателно смятат, че те не са държавата, не я представляват, нито я означават. "Не, ние не сме държавата!" - крещят тихо те. Държавата била институционална, а хората - не. Държавата пазела, хората и групите от хора - не можели. На гърба на държавата тежало бремето на надиндивидуалната отговорност, тя разполагала с бирници и войска, с полиция, жандармерия и публични институции, предназначени да бранят отделния човек и да съхраняват достойнството и имуществото му. Добре, а ако не го прави? Или ако държавата упражнява това свое право избирателно, по свое усмотрение, тенденциозно, крадливо?

"Маса хора водят живот на кротко отчаяние." Мисълта принадлежи на Хенри Дейвид Торо; била е почти пословична преди век и половина, но очевидно се налага и днес да бъде преповтаряна и изучавана. Кроткото отчаяние, така характерно за овците, не води до добро - нито в личен, нито в масов план. Защото не само стимулират, но и предпоставят несправедливостта, която унижава и отнема достойнството и ценността им; в крайна сметка - отнема човешкото им предназначение.

Хенри Торо е бил американски човек без власт. Макар и харвардски възпитаник, може би поради болестта си не се опитвал да заема държавни или публични длъжности, предполагащи влияние и добри приходи. Известен с пестеливостта си, той е живял почти като отшелник, а в един период от краткия си живот е обитавал схлупена къщичка, скована от самия него. Не е бил социопат, точно обратното, чувствитеността му към обществената справедливост, често строшавана от бруталността на държавната репресия и алчност, го води до решението да откаже да плаща данъци в знак на протест срещу Мексиканско-американската война и продължаващото робство на чернокожото население в Америка. Арестуван е, естествено, лежи за кратко в затвора и впоследствие пише знаменитото си есе "Гражданско неподчнение" (1849). Ще цитирам само едно изречение от него: "В държава, в която несправедливо затварят хората, истинското място на справедливия човек е затворът."

Струва ми се, че гражданското общество е там, където живее свободата и справедливостта. Дали това е площадът или килията, гората или затворът, е все едно. 

Нали арестуваните ги затварят? Ами хубаво, това вероятно е законно. Но как се слагат белезници на онова, което те олицетворяват? 

Та, питам се, наистина ли, ако има повече арести, както е било навремето, всичко ще се оправи?