Как българщината стана мръсна дума

Будителят е термин. Така казва Уикипедия: "Термин, навлязъл в съвременния български език със смисъла на човек, който през целия си живот активно популяризира и извежда в приоритет знанието за националната история и правилната употреба на майчиния език, както и преклонението към родната култура и национален дух... Възрожденските писатели и революционери създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет".
Като четеш - минало отвсякъде. Кой е първият будител? Св. Иван Рилски. Неговият ден - 1 ноември, е вречен да бъде празник на Будителите. Дошъл цар Петър да почете благодеянията му и донесъл в дар цял наръч злато. А светият отец отказал. И написал завета си: "А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини... Защото златото и среброто са големи врагове на инока и подобно на змия ухапват оногова, който ги има... Нито пък търсете да бъдете познавани и обичани от земните царе и князе, нито се поддавайте на тях... Не търсете първенство и началства, но помнете Оногова, който е казал: "Онзи, който иска да бъде по-голям всред вас, нека бъде слуга на всички... И да не би някой корен на горчивина да прорасте нагоре, да направи пакост и чрез това да се осквернят мнозина".
Сега турете тия думи в днешната ни действителност и решете кого могат да привлекат, кой ще ги вземе за свой идеал и кой би ги следвал. Я има двама, я няма. Останалите само ще се усмихнат снизходително: минало. Затова за великите българи не си спомняме, ами ги поменуваме - едного с паметник, другиго с улица. После някой краде бронзовата глава на паметника, а улицата поредни политици я преименуват по свой аршин. Повече от две десетилетия вече успех всякакъв има онзи, който е приграбил наедро  "сребролюбивата змия" в РосЕксимбанк, а още по-добре - в СиБанк. Като първенци на обществото една сутрин се събуждат онези, които са "познавани и обичани от земните царе". После те се сриват безславно и на тяхно място идат следващите "познавани и обичани". Онези, които се въздигат до ранг "по-големи сред всички" (обикновено с избори), сетне стават слуга единствено на своя джоб и на джоба на приближените си. А "коренът на горчивината" не само е прорасъл нагоре, ами е осквернил май вече необратимо цялото общество.
Къде е интелигенцията, из чиито недра винаги и навсякъде се раждат Будителите, понеже за да будиш някого за мисъл и просвещение, трябва да си просветен самият ти? Погубиха се ценностите на нашето общество, затриха се устоите на българщината, управляват ни невежеството и простотията, децата ни се родиха в чалга повсеместна - политическа и духовна, пише тази интелигенция из медиите (из тези, които я допуснат, разбира се) и смята, че си е свършила работата. Десетина души я четат и цъкат съпреживяващо, а мнозинството граби 100-хилядния тираж на жълтите вестници и не ще да товари очи и мозък с "тази скука". Така българщината стана мръсна дума, а народецът се научи да гони келепира и да живее живота си като футболен мач между "червени" и "сини". А когато в политическата механа катурнат някого под стола, българинът клати глава и повтаря удобната фраза, родена от обществената посредственост: "Няма незаменими хора".
Иначе за онези - незаменимите, които, преди да станат паметници, са били герои и борци за национален дух, си имаме ден - 1 ноември. Ден на нашето двуличие. Няма много място за ума и почва за събуждане в страна, в която бухалката е символ на реда, поривът на сърцето се измерва с пулса на раболепието, а душата - с градуса, излязъл от бутилка бира. Реалностите ужасяват, омерзяват и погнусяват онази интелигентност (състояние, доста по-широко от "термина", обозначаващ интелигенция), която има съзнанието за нация и народ; тя се срамува за колегата, роднината или съседа, който от довчерашен хомосапиенс мутира в продажен блюдолизец и се превръща в част от клика, обслужваща властта. Всяка власт, защото иначе нямаше да имаме толкова "пребоядисани" по няколко пъти "независими" политически измекяри.
 Има, разбира се, и днес българи на духовната свяст. Но колкото по-напред се придвижваме в "прехода", толкова по-малко остават те. Защото деморализираното общество ги изхвърля от скалата на ценностите си, овластеното невежество с дива агресия ги мачка всеки ден, отнемайки капка по капка достойнството и силите им. Нищите духом, превзели върховете на обществената пирамида, не търпят до себе си духовно свободния човек, той е техният антипод, техният упрек и тяхната гузна съвест - самото му съществуване е нетърпимо. Духовността е стълбата, по която една нация се изкачва към по-добро бъдеще, но примитивизмът и корупцията, облечени във власт, избиват тази стълба изпод краката на нацията. Без божи и без светски закон. Подложени на нечовешкия натиск, обзети от пълзящ страх, отчаяние или апатия, мнозина престават да съществуват - не физически, разбира се, духовно. Някои започват да се изяждат взаимно. Будителите трябва да бъдат реформирани - за да станат като останалите. Набюдаваме как българската интелигенция се смалява, остарява или се изнася през Терминал 2, уморена да бъде "без значение". Уморена от битката да пробие с автентичния си глас хора от имитатори, чиито крясъци вдигат нетърпим шум и винаги намират трибуна. За гражданска позиция минава тази, която е санкционирана от властта и поради това - престанала да бъде гражданска. Пък и небивалата мизерия, на която са обречени днешните ни учени и творци, не е добра почва за отглеждане на гордост, за кураж или за защитаване на национална кауза.                 
А когато децата ни от прогимназията, възпитани в чалга всякаква - политическа и духовна, псуват в автобуса като хамали и хвърлят с немутирал още фалцет в лицето на възрастна жена: "Старо, махай се!", а ние наоколо мълчим, вперили навъсен поглед в нищото зад прозореца, нямаме право да разсъждаваме бравадно после в кухнята, че нямаме Будители. Вината е наша. Лична. Защото от страх и заспалост ние днес не искаме да имаме Будители. Оставили сме малцината, които са незаменими, да носят кръста си сами към Голгота. "България винаги е раждала поети, достойни да бъдат убити", написа навремето Стефан Продев. Ще дойде ли денят, в който ще поискаме те да престанат да бъдат само паметници и имена на улици?