Къде избягаха туристите

Снимки на празни български плажове в началото на туристическия сезон наводниха социалните мрежи. Чадърите опънати, шезлонгите строени като войници на парад, но хора наоколо няма. Вероятно мнозина изпитват злорадство заради провала на очевидно некомпетентния министър на туризма, но нещата няма да се оправят с поредната оставка. Проблемът на българския туризъм е структурен. 

На полуостров Касандра в Халкидики (по-близо е до София, отколкото Варна) се намира курортът Пефкохори. Нищо и никакво селце, но се пръска по шевовете от туристи - най-вече сърби, българи и румънци. Посреща десетки хиляди гости, а дори не е най-голямото в региона. Разликата с нашето Черноморие се дължи не толкова на солеността на морската вода или на размера на песъчинките по плажа. Дишаме пушилката на гърците, защото техният туризъм е семеен, а нашият - бетонен. 

Познайте кой сектор на българската икономика плаща най-ниски заплати? Точно така, туризмът. По официални данни брутната месечна заплата там е едва 700 лв., независимо че според платежния баланс на БНБ между 2015 и 2018 г. приходите от международен туризъм са скочили с 35%. 

Представете си каква е мотивацията на човек, обслужващ гости, които на ден харчат толкова, колкото той печели за половин месец. Добавете пълната липса на планиране в курортите, където хотели чудовища се блъскат да излязат на първа линия. Из въздуха се носи неповторима смес от сръбско, гръцко, чалга и пенсионирано диско. Разбъркайте с мътна морска вода, дължаща се на неадекватния капацитет на пречиствателните станции. Лимончето е прословутата алчност на сезонните предприемачи. Вече долавяте вкуса на коктейла "Български масов летен туризъм". 

Пустеещите плажове и хотели сигурно ще станат повод за многомилионна помощ за бизнеса от държавния бюджет: пари на данъкоплатците ще се харчат за субсидии за чартърни полети и нескопосана международна реклама. И отново няма да се потърси дългосрочно решение на проблемите. А то не се крие във все по-ниските цени на все по-големите места за настаняване, а в отдавна забравената формула "семеен бизнес".

Десетките хиляди гости на споменатото село Пефкохори, а и на стотици подобни места, пръснати из южната ни съседка, отсядат в къщи на един или два етажа, обградени от зелени градини. Собственикът познава гостите по име, носи им багажа, без да чака бакшиш, дава съвети, прави кафе. В курортното село никой бизнес не дръзва да шуми след позволения час, да хвърля боклук, да не говорим за нерегламентирани строежи. И на следващата година чужденците се връщат, като водят и приятели.  

А туристите, попаднали в бетонните черноморски джунгли, населени с хищни сервитьори и отровни продавачи, се заричат да не повторят... Може би картината е пресилена, но в същността си е вярна. Затова всяка държавна подкрепа, която се оказва на българския туризъм, трябва да се насочва към малкия и семеен бизнес. Кой е по-добра реклама на България от лично заинтересувания съдържател на семеен хотел?