Телиш - държавата, която я няма

Петър Николов

Телиш е селото на моето детство.
В Телиш живееше баба ми, майката на баща ми. Докато беше жива, от много малък ме оставяха на село при нея. Живееше накрая на селото и по цял ден тичахме по поляните и баира. Играехме на криеница и на партизани, на топка и на шах, и на "Не се сърди, човече". Четях от книгите на баща ми и чичо ми, останали откакто те са били малки. Обичах да се ровя по скриновете и да гледам старите снимки, да намирам следи от мишки, да се крия сред купчините стари вещи, останали от дядо ми, когото съм виждал само на снимка.
Днес в Телиш има протести срещу разпадналата ни се държава. Ами Телиш - това е държавата, която я няма отдавна. Разходете се по улиците на Телиш. Ще видите цели улици с празни и саморазрушаващи се къщи. Изоставени, измрял или избягал далеч народ.
Разходете се по разбитите и вече несъществуващи улици на Телиш, за да видите събореното училище, закритото военно поделение, тук там може да срещнете и някой отдавна алкохолизирал се селянин, изпаднал в дълбоко и празно мълчание. Кома. А в центъра на селото има един паметник самолет. Паметник на тези, които не избягаха. Като Сияна.
Някога бях дете, мечтаех и пусках хвърчила по склоновете на Телиш. Някога с баща ми, Бог да го прости, отивахме по същите пътища на село за ваканцията...
Някога, като Сияна, и аз бях дете на Телиш…

Фейсбук