Източник, пожелал анонимност...

Юлия Пискулийска

Макар да знам, че откровеността най-често се плаща, че страхът определя поведението на доста хора, че истината променя неприятно съдби, питам се - а защо пък не помислим как се променят съдбите на хора, попаднали в общественото полезрение от обстрела на едно замаскирано дуло?
Има правила, построени върху презумпцията за обществена полза. Писани и неписани, тези правила обаче създават удобства на определени хора с определени намерения. Тук някъде, из строежите на правилата, се губи живецът на морала.
Пиша тези редове с ясното съзнание, че има случаи, когато не може да се оповести името на изричащия истината. Но хайде да се опитаме да разчетем една публикация, току-що излязла в уж сериозен столичен всекидневник. Много отдавна такива текстове ме попарват. Този път не издържах. Защото анонимността диша фриволно и необезпокоявано от тази публикация. И черно на бяло разиграва несъществуващи факти. Думата може да не прави дупка, но може да убие човек. Знам това. В дългата си практика на журналист съм се опитвала да не използвам казаното анонимно. Да не си облекчавам усилията с фразата "човек, пожелал анонимност".
Във въпросната публикация колега хвърля щедро шарена сол върху популярна и обичана от хората личност - как преди двайсет години дамата си е намалила бюста, за да "забелязват таланта й", а не огромните "цици". И се оказва, че колегата суче тези си истини от... колеги на дамата. Видиш ли, те шушукат зад гърба й как се сърди на племенника си например. Поднесените фрагменти от живота на жената, в частност операцията за намаляване на бюста, се носели по коридорите на "Пирогов". Айде бе! Познавам там толкова много специалисти, многократно съм била в тези коридори, и се питам кога им остава време на докторите да се разхождат там и да развяват случилото се в тази или онази операционна.
Засегната съм и заради лекарите. Ако един и двама, или неколцина си позволяват безотговорност в тази толкова отговорна професия, защо ги нареждаме всичките в редичката на айляка? И защо заявяваме публично, че Хипократовата клетва няма никакво значение за тези хора? Че няма лични тайни, че никой няма правото да запази за себе си битката за живот или някаква манипулация? С какво нечия операция пречи на обществото? Освен с едно - че ако не научи за нея, ще му доскучае.
Нали трябва да се дъвче нечие име, най-добре да е името на известните, но не на отговорни държавни позиции, не на ония, които могат да ти дръпнат ушите и да си потърсят правата. Е, има и изключения, дърпат с думи спокойствието и на високостоящи, но често това става пак с милата подкрепа на... анонимния информатор. Тук вече може да си помислим за чадър над тихо говорещия. Ако сочи с пръст голя-я-я-м крадец или нещо от този сорт. С факти и аргументи обаче! Можем, харесва ли ни или не, да приемем прикритието му за естествено. Няма нищо по-силно от страха за себе си и нищо по-трудно от доказване на истина в една страна, която се люшка години насам-натам и не включва в правилата си морала...
Ако човек обаче иска да бъде честен пред себе си, би трябвало да пише по медиите и да говори в общественото пространство само онова, което ще понесе името му и душицата му. Ако пък иска спокойствие и анонимност, да не позира пред обществения обектив. Да си напише каквото мисли и знае и да го даде на съответните правораздаващи органи. Или да си замълчи. Шушукането е мръсна работа. Казаното на ухо тихичко е участие в обществения телефон, често пъти развален и пиукащ. Пускаш в слушалката нещо - и то излиза от другата страна с тежките си слонски стъпки, боядисвано и пребоядисвано, подрязвано и наставяно.
А пък кой знае - нали казват - каквото повикало, такова се обадило. Току-виж, информаторът и неговият прилежен слушател сами попаднали под слонската стъпка. Да ги видя тогава какво ще сторят. Да ги видя с нашийника на омагьосания кръг, който поставят на когото си поискат и когато си поискат.