Изпуснахме му края

Катя Янева

Родната ни българска реч се променя с бесни темпове. Усещаме го ние, родното простолюдие, а и родните специалисти-езиковеди имат същите научни наблюдения. От техните специализирани по роден език среди произлизат изказвания в смисъл, че няма нищо страшно, че става въпрос за естествено, макар динамично, развитие на езика, напълно природосъобразно, без вредни стимуланти и политически оцветители. Главно - развитие, неподдаващо се на вмешателства. Ние, които не сме способни на научни наблюдения и съответните изводи, стоим със зяпнала уста примерно пред някой от уличните билбордове(!), без да разбираме какво ни казва той и защо стърчи там да отклонява вниманието на пешеходци и на управляващите моторни превозни средства. По същия идиотски начин зяпаме, слушайки говорещите масмедии, а взехме да страним и от печатните. Чувстваме се - ако някой се интересува от нашите чувства - като кръгли глупаци, попаднали в чужда държава, оглушени от голямо плямпане.
Понякога изплакваме мъката си пред споменатите учени-специалисти. Те ни разясняват (като се стараят да бъдат разбираеми), че езикът не е куче, та да го опитомиш, не е някакъв домашен любимец, колкото и да му се кълнеш, че е звук най-мил от звуковете. Той е волен и своеволен. Ние, които не сме специалисти, а сме и изнервени, отвръщаме грубо, че на езика първо те са му изпуснали края, че трябвало навреме да искат съдействието на парламента, че не ги ли е срам да държат български говорещите в изолация в самото българско общество! Тях не ги е срам и ни казват, че езикът си се развива и не той, а вие ще се приспособявате към него, я колко школи, курсове ускорени, съкратени, курсове за начинаещи, напреднали, за свръхнапреднали в чуждите езици са ви на разположение! Заформя се конфликт между нас и нашите учени, призвани да се грижат за родния език. Конфликтът е конфликт на интереси. Учените желаят да запазят своя научен авторитет. Ние нехаем за техните научни доводи, а искаме да разбираме езика, който се говори и на който се пише в нашата мила родина. Отгоре на всичко искаме той някак си да продължава да бъде родна реч омайна сладка. Учените твърдят, че нищо не може да се направи. Ние се инатим - че може. Стига се до пререкания. Че кои сте вие - викат, изнервени вече и те, учените, че какво си въобразявате, че да не живеете в някаква си несвободна държава, та да слагате юзда на езика си, че що не тръгнете по света да чуете говори ли някой български (не, това, последното, учените не ни го казват, увличам се). В един момент от караниците ние се разреваваме горко, че не се разбираме вече с децата си, които проговорват на всякакви, ама всякакви езици, но не и на български... Вече тогава учените се омилостивяват и ни обясняват, че нашите претенции надхвърляли тяхната тясна специалност и че трябвало да се обърнем директно към парламента и към тия и тия ръководни институции, които със закон и съответните действия (както имало практика и в най-демократичните страни), без насилия облекчавали взаимоотношенията между родния език и наследниците на неговите родители, за да се установява все пак някакво разбирателство. Издават се и учените, че колкото и да са учени, и на тях понякога им идва съмнението, че са допуснати може би вредни стимуланти в това динамично развитие, че обогатяване на езика е едно, пък замърсяване - друго, че крайностите, крайностите... Ех, не знам точно какво им идва точно наум, но ги срещам и тях натъжени.