Изповед пред земята и пред свободата

Георги ПЕНЧЕВ

Тя е нашата, българската земя. Ние сме нейни чеда. Тя ни е родила и откърмила. Тя ни е дала мечти и ни е показала пътеките към бъдещето. Целият ни живот - добър или лош, ни люлее в нейните скути.
Върху безчет пожълтели страници вековете са чертали нейния път. От незнайното начало през високите хребети на епохите, чак до наши дни.  Винаги с мисълта за вечното и доброто. Поколенията четат тези страници, за да пазят памет и да познават лицата на доброто.
Познаваме ли го наистина?! То не стои на показ, но винаги е родствено на спомена и на признателността. Поколенията се вглеждат в него, но дали умеят да го съзрат. В днешния свят на несправедливост и социално неравенство, когато малцина тънат в разкош, а милиони лягат гладни, различен е погледът към доброто. Хората толкова се промениха, че сякаш са не от различни поколения, а от различни времена. Толкова различни станаха мерките за съкровени неща дори.

Как станахме хора с различна памет

Вървим през годините, сякаш тази земя и този живот ни принадлежат безусловно като наследство и ние сме техни безспорни владетели. Сякаш никому нищо не дължим, всичко е за нас и сетне - ако ще потоп да дойде.
Как да го наречем това - наивна увереност или хлапашко самочувствие, щом нямаш съзнание за  дълг към никого. И не мислиш, че не си сам на тази земя, че има и други хора с различна съдба и други стремежи. Че тази земя и този живот се оставят в наследство на идващите след нас.  Всевластието е като епидемия и тя заплашва бъдещето.
Това всевластие и съзнанието за непогрешимост придобиват грозни измерения и подават глава навред из днешния живот. Вгледайте се в поведението на властниците в парламента например. Те крещят за тази тревога: "Властта е наша и правим с нея каквото искаме". Няма спирка в техните напъни и те вървят към деформирана, към принизена и смачкана демокрация.
Тревогата расте, защото няма преграда пред такива неистови напъни.
Дошло е време да разлюлеем камбаната на българската съвест, да накараме малки и големи да вдигнат очи, за да видят какво става по земята ни. Нашият живот, нашето бъдеще и бъдещето на децата и внуците ни не са дадени на изполица на временно въздигнали се. Те утре няма да са. А животът ще продължи и без тях.
Всеки народ обича земята си, защото от нея тръгва неговият път към света и бъдещето. Пазили са я поколения и обичта към нея е най-светият завет към наследниците.
Нашата българска земя е неповторима. Тя е благословен божи кът. Тя е нашето съкровище, нашата вековна памет. Родолюбието ни започва от чистата обич към земята. Земята като родно място. Земята като Отечество. Земята като памет и българско съзнание. Няма какво да ги замени. Скъпа ни е българската земя. С нея тръгва нашата обич към род и държава. В нея е нашият родов корен. Така ни е орисала орисницата, много вихри са вилнели по нашите поля и долини, много поколения са оставили кости и кръв в нейните недра. Всичко това е придало особена святост на българската земя.
Много са кътчетата из България, където стъпвам като върху жарава. Защото стъпвам върху костите на предци, стъпвам върху земя, по която е текла кръвта на хора. Много особено, разтърсващо е това усещане.
Така съм се усещал тревожен и развълнуван, когато вървя из улиците на Стара Загора и Плевен, по висините на Шипка, край Казанлък и Шейново, из Батак и Брацигово... Толкова много са българските селища, които са не гробници, а вечни обелиски на мъжеството и достойнството. Такава е била нашата съдба и ние имаме свещеното повеление на предшествениците:

Да не ги забравяме!

По повеля на историята българската земя е трябвало да стане вечно жилище и на хиляди руски синове, на чеда на Украйна и Беларус, на Финландия и Румъния... Тяхната кръв се е смесила с кръвта на българите, техните кости се покоят  заедно с костите на българи. Заради една свята цел те са тръгнали в братска прегръдка към вечността.
Не са толкова много народите, които сливат живот и подвиг заради свободата на братя. Такива знаци на братството са изключения и затова остават като неповторим и несравним символ. Този знак осветява българската съдба. Лъчите му греят   от Шипка и Плевен, от Стара Загора и Шейново, от Плевен и Гривица, от Телиш и Дъбниците, от малки и големи селища... Защото българската земя е станала гроб на братския подвиг. Много скъпа е била цената на нашата свобода! Ако земята можеше  да разказва, тя би възкресила невероятната епопея на руско-българското братство, което се е раждало в малки и големи битки. Истинско и честно братство, когато със своя живот брат е пазил брата от смъртта. Хиляди руски момчета са загинали заради и редом с брата българин.
Тази е най-чистата и голямата политика, най-светлият венец на голямата война за нашето Освобождение. Всякакви други приказки на днешни "тълкуватели" не чинят пукнат грош.
Тъжно и обидно е, че се пръкнаха родоотстъпници, ситни българи без национална памет, които брутално отричат истината за войната и Освобождението. Заради чужди интереси и егоистични цели такива люде се силят да променят истината и историята. Четат миналото така, както дяволът чете евангелието. Продават съвест и достойнство, омаловажат, дори се стараят да изличат подвига на руския войник. Нямат грам съвест, като петнят паметта не на един, не на десетки, а на хиляди обикновени синове на руската земя, на Румъния, на Финландия... Тъпоумието им стига дотам, че се опитват да скрият

днешното си лазене пред чужденците

с тогавашни политически цели. Жалки са такива люде. Тъжно е, че стъпват по българската земя и се зоват българи.
Струва си да попитаме тези господа, ако руската империя е имала свои интереси и не й е било грижа робската участ на българите, защо Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария не са тръгнали на тази война? Те също са имали свои интереси на Балканите. Отговорът е прост: войната иска жертви, много жертви. Тези жертви е готов да стори само братски народ.
Струва си да попитаме българите без родова памет: Не ви ли тресе съвестта, ако още имате такава, когато вървите по българската земя, тъй обилно напоена и с руска кръв? Ако се мислят християни, не изпитват ли грях? Пред мъртвите не можеш да лъжеш. А тези мъртви руски момчета не са един и двама. Само в храма в гр. Шипка в 17 каменни ковчези лежат костите на 18 491 руски воини, загинали в боевете край Шипка и Шейново, на връх Столетов... Не един, не десетина, а над 18 хиляди руски синове! Всеки е имал близки, роднини, които са го чакали да се завърне от войната. А той е останал навеки в българската земя.
Пред такива смразяващи сърцето примери всякакво политиканство, всеки опит да се преиначава историята е гавра. С истината, с хилядите българи и руси, загинали и за нас. Защото със смъртта и с кървавите сметки на войната не бива да се играе.
Свещена и благословена е нашата българска земя. Тя ни е хранила и пазила векове. Тя е приела завинаги синовете на поколенията, които са дали живота си за свободата и бъдещето. 
Вековната повеля на земята ни е да сме винаги честни и достойни чеда. Съвестта не бива да ни дава мира, ако забравяме истинската цена на нашата свобода. Ако не забравяме, че пред нейния  олтар стоят като в безсмъртна и вечна редица  българи, руси и други чеда на земята. Тогава можем да вървим горди и изправени по българската земя.