ИЗПОВЕД

Румяна Влахова-Станоева

Добре дошъл, Апостоле, седни!

Висока чест оказа ми, че идеш...

Не бях готова -ти ме извини...

Не вярвам, че това ще те обиди.

Изглеждаш изморен. С какво дойде?

Отдавна ли към днешното пътуваш?

Протягаш ми за "добър ден" ръце,

а аз да ги докосна се страхувам...

Достойна ли съм твойта чистота,

здрависвайки се с тебе, да опазя?

За този ден ли някога мечта

или излъган в нас ще ни намразиш?

Ще мога ли пред теб на колене

като пред свят олтар да изповядам

достигнатото?... Може би поне

искреността ми ще ти се понрави?

Живееш като светъл пример в нас

и като укор, щом сме непочтени,

като единство в думи и дела,

които днес са често разделени.

Апостоле, сънувал ли си ти

Родината ни толкова красива?

Но обедняха хорските души,

човещината сякаш си отива...

Загнезди се в сърцата суета,

бездушие, сервилност, подлост, завист...

Не радват вече простите неща...

Ще може ли това да се поправи?

Ти все мълчиш, а как те заболя!

Това, което чу, те развълнува...

Целувам във нозете ти прахта,

да ни простиш, преди да се сбогуваш...

Събудих се..., а нещо ми тежи...

Сърцето не намираше утеха,

че си отиде, без да ни простиш,

че не целунах светлата ти дреха...

О, трябва всички да се закълнем,

че със делата си ще те заслужим!

И правото да се гордеем с теб,

сърцата ще воюват с всеки удар!