Изходът от тежката битка за Косово

Марко Марков

Последният рунд от поредицата разговори между Белград и Прищина при посредничеството на Европейския съюз завърши на 2 април очаквано безуспешно. В София няма усещането, че трудната битка, обвързана от ЕС и САЩ с признаване независимостта на Косово, по значимост надхвърля рамките на постюгославското пространство. Просто се чака кога и под каква форма Сърбия ще признае самопровъзгласилата се независима държава, а много по-малко кога съседката ни ще встъпи в преговори за присъединяване към Евросъюза. Може би защото влизането на Хърватия в ЕС очерта начало на продължителна пауза в активността на ЕС към по-нататъшно разширяване. А и с приемането на новия член на Евросъюза като че ли се изчерпа интересът към Югоизточна Европа на основната движеща сила в него Германия.
Ако не искаме да опростим нещата, като представим косовските албанци за жертва на великосръбската политика на Милошевич, постигнали най-сетне мечтата от република в една изчезнала вече федерация да станат самостоятелна държава, трябва да си припомним дългогодишните процеси на постепенно "мирно" изтласкване от Косово на сръбското и другото неалбанско население, завършили с неговото масово прогонване в резултат на бомбардировките на НАТО от март-юли 1999 година. Въздушните удари на НАТО отекнаха трайно в сръбската народопсихология. Трудно може да се разчита на развитие на т.нар. стокхолмски синдром, дори при миража на едно обещано скорошно присъединяване към ЕС.
Европейският съюз не бе основен фактор в регулирането на конфликтите в региона: нито в Босна и Херцеговина (1992-1995) и Косово (1998-1999), нито в Република Македония през 2001 година. Действията на Брюксел вървяха след свършените факти. Възприеха се модели Made in USA. В Брюксел не бяха извлечени поуки от практически катастрофиралия Дейтънски модел за създаване на унитарно държавно образувание в Босна и Херцеговина. Формирането на Косово като един отговарящ на европейския децентрализъм еврорегион бе проиграно. Сега ролята на ЕС се свежда до инструмент за натиск над Сърбия да признае почти безусловно извоюваната с оръжията на САЩ и НАТО независимост на Косово.
Защо изтъкваме на преден план САЩ? Едва ли за това, че в Косово има паметници на живите американски политици Клинтън и Буш и навсякъде се веят американски знамена. Или заради разчулото се, че зад косовската независимост стоят компании на бившия държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт и на бившия съветник в Държавния департамент, познат и у нас, Джеймс Пардю, които имали аспирации към телекомите и мините в Косово. Пък и това едва ли е най-важното.
Освен тези компании, не бива да забравяме онази голяма американска военна база ("Бондстийл"). Тя например бе използвана за бомбардирането на Либия преди две години. А САЩ държат да запазят военните си бази в много части на света. От някои страни те са вече изгонени и затова за тях Косово е важно. Трябва да си спомним, че през 40-те и 50-те години Гърция и Балканите, а дори и Италия, са разглеждани като преддверие на Близкия изток в плана, който трябваше да осигури контрола над Средиземноморието. Така че зад тази американска подкрепа за независимостта на Косово стои дълготраен геополитически замъсъл. Гърция например чак до 1974 г. бе в сектора за Близкия изток на Държавния департамент, докато падне диктатурата на полковниците, когато по някакъв начин бе разрешено тя да бъде част от Европа.
И на Балканите се гледа по същия начин в САЩ. Това почти дословно казва най-влиятелният интелектуалец в света Аврам Ноам Чомски в края на миналия месец пред белградския "Недельник".
По ирония на съдбата Белград, който до 2008 г. "щедро" предлагаше на Косово статут в държавата Сърбия "повече от автономия, по-малко от държава", сега се оказва в положение да избира за Северно Косово и общините в анклавите със сръбско население между обикновена автономия и такава с белези на държавност за една бъдеща Общност на сръбските общини. Минус в тази битка е, че сръбското държавно ръководство няма съюзник, а и самите косовски сърби отсъстват от ринга в Брюксел и между тях липсва единство по въпроса. Така например четири сръбски общини в северната част на Косово предлагат екзотичната идея да провъзгласят Скупщина (парламент) на Северно Косово с възможност към нея да се присъединят и останалите общини от сръбските анклави. И да бъде запитан Международният съд по правата на човека в Хага има ли право неформална група хора да провъзгласи свой парламент и автономия на част от територия?
Бившата сръбска автономна област се оказа обект и субект на две конституции - на Република Сърбия и на държавата Косово. Да получат сърбите в Косово автономия с белези на държавност, която да ги обвързва със сръбската държава, противоречи на основния закон на държавата Косово. Да приеме Белград офертата на Прищина за автономия на Общност на сръбските общини, но обвързана с косовската държава, не се вписва в конституцията на Сърбия, според която Косово е част от сръбската държава. В този наглед ясен казус доста несериозно прозвуча като аргумент на сръбската позиция в Брюксел от устата на самия президент Томислав Николич обяснението му, че "онези, които искат независимост, ще имат в по-голямата част от територията на Косово чувството, че развиват по-добрия си живот изцяло без влиянието на Сърбия, а онези, които не признават независимостта, ще имат свои права, защита, помощ и подкрепа от Сърбия и никой по никакъв начин няма да може да ги заплашва". Това наивно обяснение може да бъде възприето от определени политически сили в Сърбия, от повечето, но не от всички сърби в Косово, но едва ли във Вашингтон, Бон и Брюксел. Макар позицията на ЕС да може да се определи като "27 минус 5", не се вижда и ясна подкрепа за Сърбия дори от петте членки на ЕС, които не са признали независимо Косово.
В тази ситуация наблюдаваме как сръбското държавно ръководство няма почти никакво пространство за маневриране. На 4 април в Париж премиерът Ивица Дачич заяви, че Сърбия е затънала в "подвижни пясъци и блато" и търси нечия ръка, за да бъде изтеглена. В колебанията докъде може да отстъпва, без да се конфронтира с преобладаващата обществена нагласа по Косово, държавното ръководство на Сърбия се намира почти на границата да жертва еврочленството, като запази декларативната позиция за необходимостта Сърбия да се интегрира с Евросъюза. Съвсем скоро опитният независим анализатор и журналист Йово Вукелич сподели с нас, че обективно Сърбия е с повече от десетилетие далеч от влизане в ЕС. А дотогава, смята той, какво ще стане, нито един анализатор не може да предвиди, в т.ч. и съдбата на ЕС и положението на Сърбия в тези процеси. Трябва да отбележим и това, че евроскептицизмът в сръбското общество се подхранва от обективната картина на незавидните темпове на развитие, кризите и качеството на живот в съседите еврочленки България, Унгария и Румъния, а също така в Кипър и Гърция.
Водещата роля в реализиране на крайната цел на политиката на САЩ в региона е поета от Германия. Политически анализатори подобно на  Вукелич смятат, че Сърбия ще отстъпи под силния натиск преди всичко на Германия и САЩ и ще отиде на компромис, доста отдалечен от идеята за статут с държавни прерогативи за една Общност на сръбските общини. Успоредно с това Белград вероятно ще претегля може ли да осигури на страната стабилно икономическо развитие извън Европейския съюз чрез по-тясно и активно икономическо и политическо сътрудничество с Русия, Китай и други страни от БРИКС.
Сръбското обществено мнение е силно повлияно от русофилски настроения. Буквално докато течаха трудните разговори в Брюксел, посланикът на Русия в Белград Александър Чепурин призова Сърбия да се присъедини към "жизнената сила на Русия", защото ЕС не може да й осигури бързо икономическо развитие. Подобен призив е благозвучен за масовите обществени настроения, но и подвеждащ, доколкото освен предстоящото отпускане на 500 милона долара кредит от Русия, което на 10 април премиерът Дачич се очаква да договори в Москва,  на съществена и ефективна помощ от Русия по Косово Сърбия едва ли може да разчита.
Успокояващо действат и изявленията от Москва, че статутът на Косово трябва да се решава в ООН, тъй като Резолюция 1244 на Съвета за сигурност  може да се смята за единствен валиден документ, определящ статута на Косово, макар това да не зависи само от Русия.
А изходът от тежката битка? Както смята и Ноам Чомски, въпрос на време е кога Сърбия ще признае Косово. За съжаление, това ще удовлетвори САЩ и ЕС, но ще замрази един от няколкото конфликти в западната част на Балканите все с участието на т.нар. албански фактор. Ще остане обаче и поуката от цялата тази геополитическа игра, но и нейните бъдещи последици в региона.