Изборите в САЩ: химери и реалност

Четвърта част

"В Америка трябва да има само граждани, разделени не на първа и втора категория, а само граждани на изток, на запад, на север и на юг."
Джон Фицджералд Кенеди (1917-1963 г.) - президент на САЩ (1961-1963 г.) от Демократическата партия

Близо петдесет и три години след убийството на 22 ноември 1963 г. на Джон Кенеди в Далас постигната ли е тази социална утопия в Съединените американски щати?
Отговорът е "категорично не"!
Именно затова още по време на своя първи мандат президентът демократ Уилям (Бил) Клинтън въведе термина "външна класа" - онези американци, които вече не се вписват в икономическата система на Съединените щати. Представителите на тази социална група са безработни; не притежават необходимите квалификации за променящите се изисквания на пазарното стопанство; липсва им образование, за да се нагодят към новите насоки на икономическо развитие; не получават държавни помощи или пък не биха могли да съществуват без системата за социално подпомагане; имат нужди, които не са посрещнати от администрацията. И са считани за досадници, дори за социална напаст от мнозина сред преуспелите американци.

Огромна бедност сред огромно охолство

Само една година (1962 г.), преди да бъде застрелян Джон Ф. Кенеди, в неговата родина излезе от печат епохалната книга "Другата Америка". Авторът Майкъл Хърингтън е социалист интелектуалец, който убедително доказва в своето произведение чрез силата на документалистиката, че има широко разпространена "невидима" бедност в Съединените американски щати сред забележимото охолство.
Появата на книгата със своята безупречна убедителност не можа да бъде отмината с пренебрежение и поне формално оказа влияние върху редица политици от администрацията на Джон Кенеди, като например тогавашния министър на правосъдието - неговия брат Роберт Кенеди, както и вицепрезидента Линдън Джонсън. Като пряк резултат "Другата Америка" довежда до провъзгласената от Линдън Джонсън след инаугурацията му за президент (съгласно американската конституция в случай на смърт на президента), "Война на бедността". В дългосрочен план тезата на Майкъл Харингтън се превръща в постоянен индикативен елемент, характеризиращ състоянието на всяка една съвременна икономика.

Стиглиц за неравенството

Повече от половин век след отпечатването на "Другата Америка", носителят на Нобелова награда по икономика Джоузеф Стиглиц в своята монография "Неравенството" актуализира констатацията на Майкъл Харингтън, като фактологично изведе образа на широко разтворената ножица на социалното неравенство, съществуващо понастоящем в Съединените американски щати.
Още по време на първия мандат на президента Ричард Никсън (1969-1973 г.) провъзгласената от неговия предшественик в Белия дом Линдън Джонсън програма за "война срещу бедността" се разпада. Това намерение за действия в подкрепа на бедните американци Линдън Джонсън излага в своето първо обръщение към Конгреса през януари 1964 г., в качеството си на държавен глава. Успява да си осигури законодателна подкрепа в двете камари относно по-широко приложение на ваучъри за храна на бедните американци, по-голяма помощ за резидентите в района на Апалачите, по-добри осигуровки при безработица, както и програма за осигуряване на повече работни места за младежи.
Но заявеното амбициозно твърдение на Линдън Джонсън, че "Америка може да си позволи едновременно и пушки, и масло", имайки предвид бюджетното финансиране едновременно на програмата за подпомагане на бедното население в Съединените щати и войната във Виетнам, се спуква като надут пропаганден балон. По време на първия мандат на републиканеца Ричард Никсън "пушките изяждат маслото" и много от съставните елементи на финансовото подпомагане на бедните американци са премахнати.
Чак от президентстването на Франклин Делано Рузвелт (1933-1945 г.) територията на социалното подпомагане на американското население, разположено в долната част на социалната пирамида, е обект на остра, безкомпромисна полемика, както и на съответни политически действия между либералите и консерваторите.
Консерваторите критикуват социалното подпомагане като взимане на пари от богатите и даването им на бедните, които биха могли - според възгледа на консерваторите - да си помогнат сами, ако се стараят повече. Те смятат, че социалните помощи стимулират

зависимостта на бедните и "мързеливите"

да разчитат единствено на държавното подпомагане. Консерваторите в Съединените щати често вярват, че социалното подпомагане, мошениците в тази система, както и средствата, насочени по публични програми към неомъжените майки, подриват устоите на американската икономика. Либералите пък обикновено защитават социалното подпомагане като правилна държавна политика по отношение на нуждаещите се американци. Привържениците и на двата възгледа обаче са единодушни, че социалното подпомагане се е превърнало в стереотип на съществуване за твърде много американци и че тази система се изражда в капан срещу социалната динамика на своите ползватели, отчасти и защото посредством социалното подпомагане получателите му нерядко си осигуряват по-високи редовни доходи, отколкото са стартовите заплащания при много от ниско заплатените трудови места в икономиката на САЩ. И все пак либералите оценяват системата за социално подпомагане като "по-малко зло" спрямо липсата на подобен механизъм за социална защита на бедните американци.
Докато неродените "със сребърна лъжичка в устата" хора върху територията на петдесетзвездния флаг нямат друг избор освен да въстават или да очакват примирено милостта на управляващите в Съединените щати - на федерално и на местно ниво, - то истинските "правачи" на законодателството в Съединените щати не стоят със скръстени ръце, а постоянно заемат активна позиция. Като образуват т. нар. "Комитети за политическо действие" (Political Action Committees - PAC). Те биват формирани от корпоративни, професионални или други групи на специални интереси, за да лобират пред служители на държавната администрация, да допринасят за кариерния успех на удобни за защита на груповите им интереси политически деятели, както и - което е от изключително значение, - да избягват ограниченията при извършването на персонални финансови дарения при предизборни кампании. Като организации с идеална цел (тоест нямат за задача реализирането на печалба) комитетите за политическо действие

имат право да получават дарения

с произволен финансов размер и да ги насочват към фаворизираните от тях политически кандидати за публични длъжност, към фондовете на политическите партии или пък директно да заплащат разходи за предизборни кампании. Обичайна практика на тези изключително действени формации е да пазят в неведение широката публика от информацията относно имената на техните дарители, като тайната е скрита дори от бенефициентите на даренията. За да им е чиста съвестта, че са "слуги само на народа на Съединените американски щати", а не на отделни субекти със собствени, частни интереси, като правило противоречащи на интегралните интереси на американския суверен - народа на САЩ.
Комитети за политическо действие образуват притежателите на едра недвижима собственост, лекарите и други представители на професии от сферата на здравеопазването, също селскостопанският бизнес, военнопромишленият комплекс, застрахователните компании. Преподавателите и строителите предприемачи на жилища традиционно се явяват дарителите на най-значителни суми за политически кампании.
Комитетите за политическо действие подсигуряват десетки, дори стотици милиони долари на кандидатите за изборни длъжности и фондовете за предизборни кампании, като по този начин си гарантират благоприятно отношение към техните нужди. Съвсем логично това влияние е непропорционално по значение спрямо интересите на онези групи от американското население, които не притежават финансов потенциал, за да си напазаруват защитници на техните интереси.
Затова пък който има, получава!

 
*  Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.