Историческата безпаметност е лошо завещание за поколенията

Проф. Орлин Загоров

След теб потомство иде цяло -
какво ще да му завещайш?
 Иван Вазов,   януари, 1883

Историята не прощава, когато уроците й са забравени. Още по-безпощадна е тя, когато се опитваме да завещаем на поколенията собствената си безпаметност. Тревогата от честата ни среща напоследък с този парадокс и  ни кара да преживяваме отново и отново болката, която дядо Вазов по забележителен начин е пресъздал в стихотворението си "Линее нашто поколенье". Написано е преди 130 години, а звучи толкова съвременно!
И днес, 135 години след Освобождението, се намират хора, които оскверняват историческата памет на народа и паметниците, издигнати със събрани от него средства, чието начало се поставя още през 1902 г. с ясното съзнание, че с тях се прославя подвигът на една безпримерна саможертва!
                                             
   Урок отпреди 2500 години

Всеки, който познава българския национален дух и не страда от политическа амнезия, без особени усилия ще открие истината, че любовта към Русия и руския народ е една от основополагащите идеи в българската народопсихология. Лишаването на един народ от способността да се идентифицира чрез чувството за принадлежност към определена културна идентичност или опорочаването на тази възможност, представлява нещо повече от национален нихилизъм. Подобно състояние може да се сравни само с измяна към духа на нацията, на която уж принадлежи неговата жертва. А може би наличието на подобен прецедент е потвърждение на мисълта на древногръцкия писател Изократ, който преди повече от 2500 години изрича една велика истина, до която някои хора не могат да се извисят и до днес. Истинският елин - казва той - не е този, който е роден в Атина, а този, който е възпитан в духа на атинската култура. Отнесено към днешните русофоби, заразени от тежко заболяване на духа, това означава, че не е достатъчно да си роден върху земя, цялата напоена със съвместно пролятата кръв на хиляди руски воини и български опълченци за освобождението й след пет века чуждо иго! Нужно е и съзнание за смисъла на почитта, която поколенията въздават на тези, които са я заслужили чрез саможертвата си. Впрочем това е една от отличителните черти на славянската духовност, която обожествява кръвта, съвместно пролята в името на една велика мечта, която ражда 

най-святата взаимност
                                          
Тази свята взаимност на българския и руския народ и днес звучи като зов да я поддържаме с щедростта на непреходната добродетелност. Тя се основава не на преходни политически сметки, а на най-съкровените нравствени принципи. Единствено тя е достойна за признателността на не едно поколение. С това послание за "вечна слава" звучи и един стих от К. Аксаков:

Духъ братства, кроткiй, величавый,
Духъ мира снова воскресимъ
И скажем свету "слово славы,
Еще не слыханное имъ"
В публикация от 1903 година четем: "Руският човек, приел българските страдания като свои, искрено желаейки да умре, отколкото да остави българите в неволя. Именно поради това, че руснакът сам е преживял многовековна борба с различни мюсюлмански държави, защото e бил угнетяван като "гяур" и "рая", той по-добре от всеки европеец разбирал колко ужасно е положението на българите под турско иго". (Вещий, Олег (Башмаков). Болгария и Македония. СПб., 1903, с. 329- 330. Виж подробно: Смолин, М. Образ Болгарии в России. Сп. "Македонски преглед", № 2, 2012, с. 115-120)
Какво ли може да накара една българска душа да забрави или да премълчи думите на дядо Вазов, чието творчество и нравствено достолепие са признати от поколенията за опора на българското национално достойнство:

"Русите са наши братя"

Кой има повече от Вазов право да обяви тези думи за израз на истинските чувства и мисли на народа ни към руския народ. Кой би могъл да изтръгне от душите ни, издълбани със святостта на вечността, стиховете от народния поет, които всяко дете, едва прекрачило прага на родното училище, поглъща с жаден за светлина поглед, за да не забрави до края на живота си и да ги предаде на поколенията след него!
Русия! Колко ни плени,
туй име свято, родно, мило!
то в мрака бива нам светило,
надежда - в нашите злини!
                                        
Национално верую

Не прониква ли в душите ни от най-ранна възраст стихът "Русия! Таз земя велика", заедно с "Аз съм българче", изпети от перото на същия този великан на българската поетична словесност! Не са ли израз на народната воля първите думи, изречени при откриването на Учредителното събрание на 10 (22) февруари 1879 г. в средновековната българска столица Велико Търново! "От тази трибуна най-напред трябва да прозвучат думи на признателност към великия руски народ". Хората в залата не са били обременени от партийни идеологеми, за да бъдат заподозрени в политически пристрастия, както днес русофобите с лека ръка обвиняват своите опоненти. Впрочем славянската взаимност и любовта към Русия никога не са били въпрос на партийна принадлежност, а убеждение, въздигнато в съвест на разума и национално верую, озарено от славянската идея. Именно поради това по своите подбуди, братска безкористност и мащабност няма равна на себе си спонтанната готовност за масова саможертва на славянските ни братя, възникнала много преди официалното обявяване на войната от руската държава. Наред с това българите не забравят и благодарността, която дължат към редица близки и далечни народи за безценната им помощ, за да се сбъдне една многовековна българска мечта - свободата и независимостта.
По същия начин и логика русофобията на определени среди у нас не може да се използва за доказателство, потвърждаващо мрачното пророчество на Ф. М. Достоевски, изразено в "Дневник на писателя" в разгара на Руско-турската война 1877/1878 г. на Балканите, че след като бъдат освободени, ще се появят "... ненавистници, клеветници и даже явни врагове на Русия".                                

 Непризнателността се наказва с презрение

Българският народ прекрасно знае, че във всички времена присъдата на непризнателността е презрението. Здравият разум на българските родолюбци не забравя един от най-големите уроци на историята, че непризнателните нямат приятели, че те са жертва на духовна инфантилност и че всеки ги използва, след което ги изоставя. Но от това страда цялата нация, за чиито представители се обявяват болните от тежката болест на духа, наричана ненавист, мотивирана от желанието да се обслужват  чужди интереси.
Русофобията в България по-скоро е потвърждение на заканата, свързана с името на Алън Фостър Дълес. Той я провъзгласява при учредяването на ЦРУ (1945), и което служи за ядро на доктрината на Студената война. С всички възможни средства, казва той, "ние ще намерим наши единомишленици... наши съюзници и помощници в Русия", а извън нея - "враждебността и омразата към руския народ - всичко това ние ловко и незабелязано ще култивираме..."
Тези, които с повод и без повод отричат или премълчават освободителната мисия на руския народ на Балканите и на тази основа се опитват да възбуждат антируски настроения в определени среди, изменят на историческата истина, че любовта към Русия се поддържа не насила и не против волята на преобладаващата част от българския народ. Тази любов и братска взаимност имат своите дълбоки корени в общата славянска духовност на Русия и България и отдавна се е превърнала в устойчив емоционален патос и съществен духовно-идеологически компонент на българската национална идеология. От тази гледна точка упоритото премълчаване или отричане напоследък на решаващата роля на Русия за освобождението на България от страна на представители на българския политически елит не само представлява грубо пренебрегване на волята на народа, но е и проява на липса на елементарна политическа култура.
                                                    Отговорност пред историята

Оценена в светлината на тези факти, русофобията на шепа хора у нас не само хвърля сянка върху светлите чувства на българския народ към братска Русия, но представлява и опасен синдром с по-далечни тежки последици за духовната му самоличност. Преди всичко този синдром поощрява опитите за лишаване на младите поколения от съзнанието за славянската им принадлежност. Целта е те да бъдат откъснати от славянско-православната духовна орбита и лишени от присъщия на славянския свят общ цивилизационен код. В крайна сметка това неизбежно ще доведе до деславянизация на българската национална идентичност.
Наш дълг е да преградим пътя на подобно начинание, откъдето и да идва то, който и да стои зад него. Това е нашата отговорност пред историята и пред идните български поколения.