Истинският ловец обича природата и животните

Любомир Халачев

Проф. д-р Любомир Халачев е роден на 12.02.1950 г. в София. През 1972 г. завършва Института за кино в Москва, специалност оператор. 15 години работи в студио "Време" като оператор, сценарист и режисьор.
Автор е на над 100 документални филма. От 1989 г. до 1990 г. е зам.-директор на Българския културен институт във Варшава. Преподавател е в НАТФИЗ от 1974 г. , от 1996 г. е ръководител на катедра "Филмово и тв операторство", настоящ ректор. Семеен, с две деца, ловец от 1979 г. Има издадени 5 книги в областта на киното и ловни разкази, превеждани на руски.


Баща ми беше ловец и ме взе за първи път на лов, когато бях на 6 години. Спомням си, че на голяма част от ловците пушките бяха превързани с тел. Те излизаха с по 2-3 патрона, но никога не се връщаха с празни ръце. Имаше много лов. От малък обичам да обикалям гората и полето. Винаги съм знаел, че ще стана ловец.
Една от причините да се занимавам с кино беше желанието ми да правя филми за природата.
Ловът е съвкупност от няколко неща. Без красива природа, без динамика ловът си губи очарованието. Важни са и отношенията между ловците, закачките, разговорите. Всеки мъж, който ходи на лов, обича да се занимава с оръжие, това е половината от удоволствието. Да се похвалиш с него, да го пробваш, да покажеш, че умееш да стреляш добре. Това е древна черта и би трябвало да се проявява у повечето мъже.
Бяхме на лов за диви прасета близо до с. Драготинци. Горях от желание да изпробвам новата си пушка. Застанах на пусия и дълго време слушах как кучетата разкарват в гората стадо глигани. По едно време усетих, че животните ще избият пред мен. В последния момент явно ме подушиха, промениха посоката и видях един глиган на около 70-80 метра странично от мен. Обърнах се и стрелях светкавично, така, както се стреля на пъдпъдъчи лов. За мое учудване глиганът направи "салтомортале". Бях много горд с далечния си изстрел и с новата си пушка.
На излет в Рила се бяхме събрали около двайсетина ловци. До обяд нямахме слука. Между нас имаше един ловец - бай Боре. Той имаше много интересна стара белгийска едноцевка - 16 калибър. Малко патрони носеше и рядко стреляше, но винаги точно. Към 2 часа седнахме край огъня, хапнахме, пийнахме и започнахме да стреляме по шишета. Вдигна се невероятна олелия.
Изведнъж бай Боре каза: "Ето го глигана." И наистина, на 30-40 метра от нас бавно се движеше един глиган. Никой от нас не можа да реагира. Единствен бай Боре гръмна и глиганът падна.
И това се случва на лов.
Човешкото общество е малка част от природата. Единствените закони, които важат на земята, са природните закони. Обществените закони са измислени от хората и се менят на всеки 50-100 години. Ако трябва да сме отговорни пред земята и пред поколенията, трябва малко повече да се вглеждаме в природните закони. Човек трябва да се замисли колко време е дал на природата да устиска под натиска на нашата цивилизация.
Сещам се за една мисъл на индианския вожд Седящия бик: "Природата, цветята, дърветата около нас не са наши. Ние сме ги взели назаем от нашите внуци."
Често ме вълнувал въпросът: "Как снимам с любов животните, а от друга - ги отстрелвам с мерак?" Когато гледаш през окуляра на камерата, е винаги по-спокойно и забавно. Животното е доста цветно и доста симпатично.
Погледът през оптиката е краен, животното няма шансове. Истинският ловец обича природата и животните. За хората, които не са любители на лова, това ще прозвучи ненормално. Разбира се, че е противоречие да убиваш това, което обичаш, но какво да се прави, нима това е единственото противоречие в човека...