Истината има много висока цена, особено днес в България

Мартин Киселов е роден през 1977 г. в София, в семейството на режисьора Младен Киселов. През 90-те години свири в групата "Децата на вятъра". Завършил е журналистика в СУ "Св. Климент Охридски", Европейски науки в университета "Карнеги Мелън" в Питсбърг и магистратура по кинорежисура в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. На театралната сцена у нас дебютира с "Формата на нещата" от Нийл Лабют, копродукция на театър "София" и ДТ "Сава Огнянов" - Русе. След това поставя "Скъпа Елена Сергеевна" от Людмила Разумовска в ТР "Сфумато", "Лунните деца" от Майкъл Уелър в НАТФИЗ и др. Работи по селекцията на филмите за "София мийтингс" на "София филм фест" и като драматургичен консултант. Най-новата му постановка е "Цената на истината" в ДТ "Невена Коканова", която ямболският театър ще представи днес в София на сцената на Сатиричния театър.

- Господин Киселов, предстои гостуване на ямболския театър в София с вашата постановка на "Цената на истината" по текстовете на Стефан Цанев "Последната нощ на Сократ" и "Другата смърт на Жанна д'Арк". Кое е обединяващото тези две знакови личности, което ви насочи да ги съберете в една постановка?
- Идеята възникна в един разговор с драматуржката на Ямболския театър Дияна Радева. Казахме си, че между двете пиеси има много общо като дух, и двете търсят справедливостта, апелират към съвестта и достойнството ни като зрители и граждани, търсят многопосочните и често парадоксални измерения на истината. И в двете накрая осъденият плаща високата цена на това да каже истината, като по този начин остава в историята - между Сократ и Жанна не можем да не споменем и Иисус, и Бруно, и Ганди, а защо не и Васил Левски. В хода на разговора ни хрумна, че можем да обединим двете пиеси в един спектакъл, ако ги поставим в една и съща килия - сякаш човечеството си има специална килия, самовъзпроизвеждаща се в различните епохи, нещо като жертвеник, на който този, който дръзне да отстои истината пред съвременниците си, бива наказан. От тази идея до решението да слеем образа на Пазача в "Сократ" с този на Палача в "Жанна д'Арк" имаше една крачка (ролята се изпълнява със страхотен хъс и енергия от Красимир Митов) - казахме си, че ако има вечна килия, не може да няма и вечен пазач/палач. Вечността на тези теми и техните герои-носители е и мотив в драматургията на Стефан Цанев, който ни даде благословията си за това по-особено представяне на двете пиеси под общата шапка на "Цената на истината".
- Това очевидно е спектакъл не само за истината, но и за саможертвата в името на истината, на "моралното развитие", което, както казва Сократ, е най-важната човешка задача...
- Именно. Теза, която Жанна не би могла да формулира, но по чиито канони също живее. Истината има много висока цена, особено днес в България. Първият въпрос, който задаваме към всеки, който е тръгнал да каже истината на висок глас, е "За какво ти е?", с подтекста на "не си навличай излишни главоболия и проблеми". Далеч не всеки е способен да наруши душевния си, битов или друг вид комфорт, за да каже истината, камо ли да я отстои. Затова и помним имената на тези, които го правят. Особено когато отнасят последствията след това.
- Всяка от пиесите сама по себе си е философска, дълбока, многопланова. Не идва ли малко тежко това "две в едно" за зрителя? Или сте намерили подход, чрез който да направите нещата "приятно-сериозни"?
- Не трябваше да търся кой знае колко специален подход - още на листа, двете пиеси са страшно смешни и абсурдни. Забавни са. Много. Само че, за разлика от голяма част от материала, който гледаме по театралните сцени, те отиват и на дълбокото. И ни карат да се замислим. Хем да се посмеем, хем да се замислим. Дали е тежко това на зрителя? Зависи от зрителя. В последните десетилетия в България сякаш се налага една идея, че хората не обичат сериозни пиеси. Искат плоски пошлички комедийки, за да се откъснат от ежедневието си и т.н. И че ако искаме да привлечем широката публика в театъра, то трябва да я "излъжем" ту със сериална звезда, ту с долнопробна естрадка, ту с откровена халтурка, сякаш българският зрител иначе не иска да ходи на театър. Този начин на мислене е много опасен, защото кара театъра да се подмазва с непристойни и често неприлични средства на тази част от обществото, която всъщност истински не се интересува от театър. Ако някой трябва да бъде "излъган" да ходи на театър, може би не бива да ходи.
- Но това не значи, че се отнасяте елитарно към зрителите...
- Точно обратното. Нашата работа е да се стараем да правим театър, който вълнува хората. Да - искаме да ги разсмеем и да - искаме да ги замислим. Ако това им е тежко, жалко. Но няма да се влачим в прахта под обувките им и да обещаваме леки, безобидни водевилчета, за да снизходят да дойдат да си почовъркат телефоните в тъмното, срещу 5 лева, щото не смятат, че спектакълът ни струва повече. Не само такива театри има много, ами и този подход нарушава негласния договор, който съществува между сцената и залата: вие ни дайте вниманието си, ние ще ви дадем забавление, което постепенно отива и на дълбокото. В думите ми няма капка арогантност, просто искам да се отнасяме едни към други като равни, истински равни.
- За първи път поставяте в ямболския театър - каква е атмосферата там? Има ли разлика при работата с голям софийски театър и с по-малка трупа в страната?
- Работният процес по спектакъла беше прекрасен. От самото начало си стиснахме ръцете с актьорите и екипа, че се събираме, за да работим наистина, а не за да отбием номера. Колегите се отнесоха към проекта с огромно желание, дадоха му таланта и енергията си в продължение на месеци. Когато преди няколко седмици ми се обадиха възторжени, след едно особено сполучливо изиграване в Ямбол, си казах: Ето, най-накрая в нашата държава хора, които получават наградата да се отпуснат изтощени, с прекрасното усещане за честно и добре свършена работа. Разлика между различните проекти има винаги, в този случай работата беше удоволствие.
- Режисирали сте произведения от български, руски, европейски, американски автори. Какво ви привлича в един текст, за да се заемете с него?
- Обикновено е някаква общочовешка истина, която е разкрита по нов, силен, емоционален начин. Това ме "хваща" и ме кара да искам да споделя тези мисли и чувства с някого. Това е моят импулс за театър. Често цитирам мисли на близките си, на студентите си, на колегите си, проверявам как им въздействат, искам да видя дали им "палят окото". Наскоро изчетох финала на втория том на "Мъртви души" на Гогол (започвам работа по нея) на роднините си в Латвия, като отговор на въпроса "Защо Мъртви души?". След като им го прочетох, знаеха защо. Това е по-интимен вариант на процеса, който в Америка наричат pitching. В конкретния случай, двете пиеси на Стефан Цанев са пълни с реплики и моменти, които давах за пример, дори преди да ги разработя. Езикът му е изключително точен и верен, умее да задвижи чувството за правда и справедливост така, че си казваш - "това трябва да го чуят хората", "трябва да го видят, да го усетят". После, докато работя по текста, го преоткривам благодарение на сценографа, актьорите, колегите, зрителите. И отново принципът е - искам да споделя това, което ме е възхитило, потресло, развълнувало.
- Тъй като самият вие сте се занимавали с музика - сигурно имате специално отношение към музиката в една постановка, в един филм? Познаваме много примери за важната роля на музикалното оформление на сцената и на екрана - може би в мярката, в баланса е тайната на въздействието й?
- Много вярно наблюдение - мярката и балансът са ключът на всичко. Музиката дава своеобразно отделяне от конкретната реалност, носи поезия, прави дори банални движения или композиции по-значими. Понякога така сменя перспективата, че като режисьор си казваш: "Ето, това с друго средство не бих могъл да го постигна. Сега вече всичко се разбира." И то на едно друго ниво. Сякаш, като се изпълним с музика, ставаме ефирни, а историите ни придобиват характера на нещо изключително.
- Учили сте журналистика. В нашата професия днес няма чисти жанрове, както е на теория. Подобно нещо се наблюдава и на театралната сцена. Може би именно синтетичното изкуство е съответно на съвремието и начина ни на живот?
- Журналистиката ми даде много, особено в посоката на теория на комуникацията - какво съобщение кому по какъв канал се опитваш да предадеш? Що се отнася до синтетиката, то не само жанровата, но и медийната синтетика ме интересува. Искам да съчетая театър и кино по начин, който да ги кара да се допълват. Рядко се случва да го видиш добре направено, но то е като сполучливата киноадаптация - "Полет над кукувичето гнездо" е изключителна книга по един начин и по съвсем друг начин е изключителен филм. Сякаш са една история в различни измерения. И във всяко измерение е постигната точната и вярна форма на предаването на съдържанието. Дано имам шанс скоро да опитам някакъв "хибриден" проект.
- Имате ли по-широк поглед върху днешната българска драматургия? Смятате ли, че има интерес сред младите автори да пишат за сцена?
- Интерес има, има и много талант. Липсва познаване на занаята и постоянство. "Талантът е умението на таланта да доказва себе си" - в тази мисъл ключова е думата "умение", както и думата "доказва". А ние напоследък приравняваме талант и умение, сякаш са едно и също, точно както в музикалните реалитита непрекъснато имаме объркване на понятието "талант" с понятието "гласови данни". Това, че мило момиче/момче вика в 4 октави, все още не значи, че умее да пее, камо ли да постигне публиката си с песен. И при нас, в драмата, сякаш авторите (и не само авторите) не искат да платят данък "научаване на занаят" (като време и усилие), а искат веднага да станат велики и да ги дават по телевизора и то минимум във всички предавания. В резултат четем пиеси или сценарии, които не са редактирани нито веднъж. В Щатите съм прекарвал над 2 реплики повече време, отколкото тук отделят на цяла пиеса, сериал или сценарий за филм. Много често се работи повърхностно, сякаш искат да минат метър и да получат слава - нещо, на което ни учи съвременното българско училище и в още по-голяма степен университетите. Неслучайно децата на хората, които си купуват или продават гласовете, си купуват изпитите и шофьорските книжки. Студентите ми ме смятат за взискателен (сигурно дори ме смятат за цербер! - смее се), но в сравнение с половината ми преподаватели в Америка, аз съм направо лежерен и всеопрощаващ в изискванията си към тях. Не помагат и превземките на тема "важността на четенето" и т.н. Когато четенето и писането стават кампанийно и с размахан читалищно-морализаторски пръст, това постига само ефекта на "излъгването" да влязат зрителите в театъра, само че вместо моркова, се използва тоягата - т.е. чети, щото не е прилично. Все ми се иска хората да четат, защото искат, а не защото е модно или защото можем да вземем пари по европейски проект, като им го повторим 1000 пъти. Големите писатели пишат, защото искат да споделят истини, а не за награда. Така си мисля аз.
- Кои са според вас темите, които биха вълнували зрителите и актьорите в едно произведение?
- Подмяната на ценности... Запазването на високи стандарти в един свят на постоянно минаване метър, безхаберие и апатия... Липсата на честност между хората... Липсата на внимание... На разбиране... Надали откривам топлата вода с тези идеи. Но би ми било интересно да ги разчовъркам.
- Театралната сцена, киното, телевизията - накъде ви води творческото любопитство?
- Всеки път е различно. След няколко дни влизам в репетиции на "Мъртви души", след това завивам рязко с "Комедия от грешки" в НАТФИЗ. Имам и идея за дебютен филм, но все още я развиваме, което значи, че пишем. Много.
- Съвременното българско кино постоянно е обект на коментари - едни казват, че има много и успешни филми, други - че кинотворците се въртят в ограничен тематичен кръг и нищо ново не показват. Същевременно всеки ден идват новини, че някой филм е спечелил награда на фестивал някъде по света.
- По принцип подемът е хубаво нещо, но все още разказваме на доста средно ниво. Фестивали има много, някои награди са много стойностни, други - политически, трети не струват и тенекията, използвана да се направят статуетките. Много зависи. Липсват ми филмите, които да разказват за света ни такъв, какъвто го виждам всеки ден, за това постоянно "да бъдеш или не", което го живеем ежедневно. Все ми стоят малко встрани от живота, сякаш режисьорът снима филм, за да се изфука пред приятелите си или пред други режисьори. От друга страна, поне правим кино, макар че не съм голям почитател на начина на мислене: щом е българско, значи трябва да го поддържаме. Трябва да се мерим реално със света, а не като на специалните олимпийски игри. Някои неща са добри в киното ни, други не успяват да ме спечелят. Смесена работа.
- Младите хора, които сега учат и завършват НАТФИЗ, какво бъдеще, професионална реализация, трудности и радости ги очакват?
- Макар че рядко си дават сметка за това, ги чака много простият и адски сложен въпрос: кой си ти като творец? А като личност? Това е тестът на времето ни. Дали си Хамлет? Можеш ли да се изправиш срещу цялата помия, която ще те залее и да запазиш творческото си достойнство? А човешкото? За съжаление, често младите избират да отговорят на този въпрос, като деактивират достойнството си. За това се говори и в "Жанна д'Арк". В един момент палачът вика и танцува: "Нямаш достойнство и нямаш проблеми! И-ху!" като в реклама. Та завършващите НАТФИЗ имат да отговорят с действията си на едни такива въпроси: От какво сте направени? Ще вдигнете ли глава, или ще се предадете? Има ли личност във вас, или искате просто да си гоните службицата и славичката дребна провинциална. Имате ли гръбнак? - мога да продължавам още дълго. Колкото повече живея, толкова повече виждам въпроси там, където наивно съм очаквал отговори. Ние отговаряме на големите въпроси с действията си. Това е.
- Думите, идеите, съветите, поуките в житейски или творчески план, които сте запомнили от баща си?
- Адски много са, не ми е оставил някоя по-специална "повеля". Майка ми често повтаряше: "Живей честно." Опитвам се.
- А какво най-вече бихте пожелали за децата си?
- Здраве и късмет. Другото (образование, възпитание и т.н.) ще се опитам да им го дам.