ИСКАМ НА ЕКРАНА

Георги Коновски

Уважаеми режисьоре,
И аз гледах първите серии за малката болница в провинцията. Ама хубаво сте направили всичко – то „Спешната помощ” спешна, то оборудване, то условия...
И какви герои...Кой в коя влюбен, кой кого обича... А пациентите – едни здрави, бодри... Кеф да ти е без упойка да ги режеш...
Но май нас, докторите в малката ни градска болничка, ще ни резнат, но не по медицински, а съвсем съвременно – чрез патребителски такси, дарения и избор на това кой да те реже... Щото ние също сме пациенти, обаче истински – от нашия град.
Знаете го нашия град – даже на картите го има някъде. Неголям, типичен, с прашни улици, вехти сгради, още по-вехти порядки. Нищо не може да се спечели тук, ама има разтропани хора, дето от това нищо пари натрупаха. Имаме дори вестник – излиза веднъж месечно...Ако има какво да напишат...И ако кметът отпусне двайсет лева за печат на ксерокса...
Обаче, телевизия гледаме. Всички – дори сляпата баба Дона редовно следи сериалите и по гласовете познава героите. Поради което хората взеха да мърморят след началото на филма ви. Да, някъде сте уцелили ваксата, верни неща показвате. И нашите лекари имат бели понякога престилки. И при нас има стаи за болните. Дори специални места имаме – е, не са тоалетни, ама в двора има клозет. Но около вашият сериал, след всичкото, дето го гледат в телевизорите, хората взеха да искат някои неща – дори съвсем фантастични. Искат и при нас да има апаратура, с каквато разполагат вашите лекари.  А не да почукваме с пръст по гърдите, да пъхаме в устата олющени лъжички...
То... апаратура модерна имахме. Веднъж. Докараха я, когато премиерът идва да се снима при нас. После си я прибраха – да не сме единствената болница, дето ще се снима.
И лаборатория знаем какво е. Дори къде е. Но трябва да се отиде до областния град.
Спешната ни помощ е правилно да се пише в кавички. Не толкова като название, а като реалност.
Добре, че градът е малък, та успяваме някак си да пристигнем. Де да помогнем, де да разберем какво е помогнало, де да вземем данните за смъртния акт. Ама нашите хора искат да чуят сирена да свирне по улиците. Макар добре да помнят, че за последен път е свирила през 1944 година, когато някакъв заблуден самолет е пуснал бомба в близката гора. Да не говоря за разглезването им, когато видяха, че в показваната болница поднасят на лекуваните храна. Дори по специални заявки работят. Даже според болестта... Нашите оцеляващи в болницата си знаят – вечер идва някой от родата, носи манджа /а за по-специални болни и пиене/, пък сега... Ще премълча за хептен капризните, дето забелязали, че чаршафите при вас са бели – не сиви на леопардови петна, че коридорите са по-широки от носилките, че има даже колички – не сковани от Киро дърводелеца с лагери отдолу, че...
А най-лошото е, че този екранен наркотик взе и нас, докторите, да лови. Колегата Иваничков през минута ходи до стъкления шкаф в кабинета си, рови из умрелите хлебарки, привиждат му се модерни инструменти някакви. Колежката Дараганкова направо се е побъркала на тема лекарства, чете постоянно някакъв нов справочник и пита докторите къде да намери куалибуценметилсекстилен – дето изобщо не сме го чували. Колегата Хамхамов беше в това състояние, но постепенно го лекуваме – ха попита за някакъв модерен илач – да го даде на болния, ние му даваме аспиринче. И той се успокоява. И болният също – де да знае какво гълта. А най-често помага...
С две думи, уважаеми режисьоре – моля ви, върнете се към реалността. Или поне сложете в началото, в средата и в края на всяка серия надпис „Всички места, събития, условия за лечение в този филм са измислени!”.
П.П. Да има свободно място за хирург в сериала ви? Толкова отдавна жадувам за истинска болница – като на филм...