Искам да танцувам и за българската публика

ГЕОРГИ СМИЛЕВСКИ е прочут балетен артист, солист в Московския академичен музикален театър "К.С. Станиславски и В.И. Немирович-Данченко". Отскоро е и зам. художествен ръководител на трупата. Танцува водещи партии в спектаклите "Дон Кихот", "Жизел", "Лебедово езеро", "Лешникотрошачката" и много др. Гастролира в доста страни от Западна Европа, САЩ, Япония, Китай. Участва в различни международни и руски конкурси. Преди дни гостува в София по покана на "Жокер медиа", за да присъства лично на церемонията по връчването на престижната награда "Света София", в рамките на отличията "Златната муза", за които ДУМА писа.


Цитат:
"Доскоро бях привърженик на класиката"


- Изненада ли ви фактът, че ви връчиха наградата "Света София"?
- Разбира се! Защото освен че танцувах два пъти в Софийската опера "Лебедово езеро" и веднъж бях поканен в чест г-н Димитров на българския балетен конкурс, повече контакти с България нямам въобще. Освен че идвам на гости при роднините тук. И изведнъж разбирам за тази награда, която отбелязва все пак, че в България ме познават. Смятам, че ако имам възможност да идвам по-често и да танцувам за българската публика, и за мен ще е много приятно.
- Кога за последно се е случвало?
- Ох, отдавна беше. Но на галаконцерта "Среща на поколенията" миналата години през юли имах възможност да танцувам пред публиката във Варна.
- Наричат ви един от най-добрите танцьори на Москва. Как приемате подобни похвали?
- Има много добри артисти в Москва. Но да смятам, че съм най-добрият, не е правилно и не е истина. Осъзнавам, че не е малко да заемаш определена позиция във втория театър в руската столица след Болшой и да танцуваш водещи партии в балетите. Нашата професия е трудна, защото няма еднозначно мнение по въпроса кой е най-добрият и кой е еталон. Всичко е субективно.
- Фактът, че сте българин попречи ли или, напротив, ви помогна да пробиете на руската сцена?
- Отначало никой дори не знаеше, че съм българин. Разбираше се, чак когато трябваше да покажа документи или ставаше въпрос за оформяне на някакви бумаги. Дори ме назначиха в Москва, без да са наясно, че не съм руснак. Сега е по-трудно за чужденците да работят в държавна организация в Москва, но пак съществуват различни варианти и възможности.
- Имал сте шанса да танцувате в студиото на прочутия балетмайстор Юрий Григорович. Как се работи с него?
- Страхотно е! Това беше отделен колектив при Болшой театър. Имах щастието още веднъж да работя с Григорович - вече в театъра на Станиславски, по "Каменното цвете". Тъй като подготвяхме премиерата с два състава, Григорович по 3 часа работеше с единия и още толкова - с другия. Лично ни показваше и репетираше с нас. Свършвахме вече уморени, без сили, а той продължаваше да работи. Непрекъснато се учудвахме откъде взема тази енергия - Григорович е над 80-годишен, възрастен мъж. Но той всичко сам показва, тича, скача, обяснява...
- Чувала съм, че е много строг...
- Строг е, да. Все пак той толкова много е видял през живота си, поставял е безброй балети, пътешествал е по целия свят. Григорович има добър вкус и знае кое е хубаво, кое не е, кое отива на артиста и кое не. Затова неговите забележки са много ценни. Той е професионалист от най-висока категория. Страхотен е!
- Вие сте заместник художествен ръководител в театъра на Станиславски и Немирович-Данченко и същевременно сте и солист на трупата. Как успявате да съчетавате административните и творческите ангажименти?
- Трудно е физически да успееш всичко да направиш. Но, от друга страна, е и по-лесно, защото познавам артистите, колектива, наясно съм с проблемите и мога да помогна на художествения ръководител да се ориентира по-добре. За мен това е допълнителен стимул, защото колегите ми се доверяват, обичат ме и се зарадваха, че бях назначен на тази длъжност. Наистина, времето не ми стига - все пак трябва и да репетирам. Съчетаването на административни и творчески ангажименти е добър вариант за мен. Тъй като вече трябва да се замисля как ще завърша кариерата си и да намеря начин да продължа, елементарно казано, да печеля пари и да бъда полезен. Цял живот работя в този театър. Дори не мога да си представя, че утре или вдругиден ще трябва да сменя професията си и да се преквалифицирам, или въобще да съм на друго място и да се занимавам с някакви различни работи.
- До каква възраст трябва да е на сцената балетният артист?
- Много е индивидуално, зависи от много фактори. Важно е физическото състояние, както и колко си младолик, защото много от ролите - принцове, Ромео и Жулиета, все пак са написани за млади хора. Затова изобщо не е маловажно как изглеждаш. А и през годините балетният артист получава различни травми и промени в организма. Така че заради здравословни проблеми много от тези, които биха могли да продължат да танцуват, в някакъв момент спират. Според руския закон при 20 години стаж в балета се пенсионираш, като за солистите на театъра този срок е 15 години. Единици са тези, които го надвишават. И към 38, 39, максимум 40 години вече се пенсионират. Но всичко е доброволно. Ако искаш да продължиш и са заинтересовани от теб като артист, като работник, никой няма да ти каже: "Свободен си от утре!". Малцина обаче могат пълноценно да продължат да работят в тази професия след 40-годишна възраст.
- Вие сте Заслужил артист на Русия от 2006 г.
- Званието е почетно и много престижно, макар че не дава някакви материални блага. Знам, че документите ми са вече за подпис при президента за Народен артист на Русия.
- Честито!
- Благодаря.
- Засяга ли ви фактът, че сте повече ценен в Русия, отколкото в родината си?
- В началото ми беше малко обидно, защото все пак бях изпратен не по собствена воля да уча в Русия. Като постъпвах в Хореографското училище тук, се оказа, че има практика най-доброто момче и най-доброто момиче да се изпращат в руската столица на обучение, а издръжката се поема от България. Условието беше първият билет да замина и последният, като завърша и получа диплома, за да се прибера обратно, да бъде платен от държавата. В продължение на 8 години всеки месец получавах и стипендия от България. Затова мислех, че като завърша, ще искат да се върна и да работя тук. Но не получих никаква покана, никакво внимание. Може би ме забелязаха, когато се явих за пръв път на конкурс в България през 1996 г. Тогава се травмирах и завърших на втори тур, но получих премия за партньорство. Вече през 1998 г., когато пак се явих на конкурс тук, получих трета награда. И оттогава ми се струва, че ме запомниха, видяха ме и разбраха, че съществувам. След това получих покана от Петър Луканов и танцувахме със съпругата ми в "Лебедово езеро" в операта. Радвам се, че имах такава възможност, защото заминах оттук 10-годишно момченце. Дори всичките ми роднини така ме запомниха и не знаеха как съм израснал, какво съм придобил, на какво съм се научил - изобщо, какво означава моята професия. Като танцувах за първи път в България в "Лебедово езеро", цялата фамилия се събра и ме чака след спектакъла. Всички бяха много щастливи, че имат възможност на живо да ме видят - при това, в главната роля. Беше истински празник.
- Как точно се запалихте по балета?
- Първо бях запален по лека атлетика и спортувах. Майка ми, като момиче се е занимавала с балет 4 години. Но не се получило професионално и сигурно е останало в нея като мечта. Заедно с баба ми, която имаше съседи балетисти, решиха, че и аз трябва да танцувам. Като издържах изпитите в Хореографското училище, се оказа, че трябва да ме пуснат да уча в Москва. Сигурно това бе най-трудното решение за тях, защото трябваше да се решат да изпратят само малко дете - на 10 години, в чужда държава, сам да се гледа, да се пере, да учи, без да знае дори и езика... Радвам се, че те така са решили и не са се уплашили от това. Откакто през 1985 г. заминах, основно съм в Русия. Тук си идвах през зимата и лятото - за ваканциите.
- Успяхте ли да запалите вашите деца по балета?
- Малкият - Александър, е само на 2 години и половина. По-големият - Дмитрий, е на 12 и е II клас в Хореографското училище в Москва. Не искахме да го караме насила, но решихме да пробваме, защото запознанството с тази професия трябва да се случи, докато детето е малко, организмът е по-мек и се поддава на различни опъвания. Ще видим дали при Дмитрий ще се получи, и, ако стане, ще му помогнем със съпругата ми и цялото семейство. Но ако разберем, че няма смисъл, сами ще сме инициатори да го преквалифицираме в някаква друга област. Той е много артистичен, енергичен - може да се пробва и като актьор в театралния институт. Ще видим, времето ще покаже.
- Фактът, че със съпругата ви имате една професия и работите заедно, как се отразява - на сцената и в живота?
- Като сме вкъщи, дори и да не искаме да говорим за балета, след няколко минути всичко се обръща към професията ни. Много неща можем да обсъдим заедно с Наталия, защото са близки и на двама ни. Това ни помага да намираме общ език. Когато сме уморени, всеки от нас знае какво е и в такива моменти не очакваме знаци на внимание един от друг. Това би било по-трудно, ако живееш с човек, който е встрани от професията. Тя все пак е особена и понякога ти трябва пълна почивка, спокойствие, да бъдеш разбран, когато си на диета... А театралните проблеми - какво репетираме, какво танцуваме - ги приемаме много близко до сърцето. И двамата разбираме какво е да си нервен преди премиера, обсъждаме как е минало едно или друго представление... На човек, който не се занимава с балет, сигурно ще му е скучно...
- Вие сте привърженик на класическия балет, нали?
- Бях, до определено време (усмихва се). Сега и времето е такова, и театърът ни напоследък кани все повече балетмайстори, които поставят съвременна хореография. И тъй като театърът ни не е толкова голям като Болшой, почти всички сме заети в новите спектакли. Радвам се, че това се случи, защото модерните постановки отварят допълнителни възможности - и професионални, и те обогатяват като личност.
- Смятате ли, че балетното изкуство не е за всеки - не е за масите, а е за подбрана публика?
- Когато понякога виждам поведението на зрителите в залата, ми се иска балетът да е за избрани, които знаят за какво са дошли, наясно са с емоциите, сюжета на спектакъла и разбират езика на това изкуство. От друга страна обаче, артистите страдат, когато танцуват пред полупразна зала. Иска ми се повече хора да ходят на балетни спектакли.
- Какво е нужно, за да казват българските деца по-често: "Мамо, татко, заведете ме на балет"?
- Ние, родителите, трябва да породим интерес към балета у децата! Те едва ли сами ще проявят подобна инициатива, ако не им показваме от малки богатството на това изкуство!