Искам да се случват добри чудеса

Назми Мюмюн *

Първи май ме връща към едно забравено минало. История на труд по тютюневите ниви, история на напуканите катранени ръце на моята майка и босите пети на нас, нейните деца, които вдигахме прахоляк покрай къщите на моето родно село Червена скала. На мен тези години ми са мили на сърцето. Както и на стотици хиляди отрудени хора от България. Други оплюват миналото, без да съзират какво ни донесе настоящето. Минало - противоречиво, но истината е, че българската държава се грижеше за хората на труда и го правеше от сърце. Моят род, моите близки, роднините ми, а защо да не кажа българските граждани от турски произход, усетиха и осъзнаха това. И най-много се усети в нашия, родопския край, един от най-изостаналите в България, където хората от векове живееха в мизерия и заспиваха, без да знаят дали утре ще има

коричка хляб за децата им

По-възрастните от мен и тези, които са на моя възраст, помнят много добре, че основното превозно средство по нашите баири бяха магарето и катъра. Хората ходеха с цървули, дочени дрехи през лятото, а през зимата с дебел шаяк. Много добре помня каква мизерия и бедност беше. С моите братя и сестри спяхме на рогозка на пода, после на легло с дървени дъски. Чак на около 14-15 години видях легло с пружини. А пък да легнеш на него - това си беше сбъдната мечта. На софрата със сестра ми се карахме за киселото мляко, празник беше да има мармалад и тахан халва. И с горчивите катранени ръце от низането на тютюн на нивата хващахме тези скъпоценни късчета и треперехме една трохичка да не се изгуби от тях. Месо виждахме на празниците Курбан и Рамазан. На тях обикаляхме с моите връстници всички близки махали за събиране на повече мекици и бонбони. Помня как през далечната 1960 година пуснаха пътя за Кърджали, през 1968 как светна селото, защото пуснаха тока. Радваха се всички, празнуваха даже и ходжата, имамът и селският даскал. Радваше се и мама - в къщата изведнъж стана светло. За всички беше изгряло ново нощно слънце. Дотогава пишех домашните си работи на кандило и на газена лампа, а вече се виждаше всичко.
Така

животът малко по малко се променяше

Хората започваха да слушат песни, музика и новини. Да имаш транзистор си беше огромно духовно богатство. След тока в селото дойде първият телевизор. Помня го и до днес - "Опера", купи си го учителят Руфат. Каква радост беше, седиш си на село, а виждаш целия свят. Старите хора, моите прадядо и баща ми казваха, че това е шейтан иши (работа на дявола). Но и те гледаха новините, слушаха песни и музика.
Текна и вода от чешмата у нас. Дотогава водата взимахме от общия селски бунар. Чакахме на опашка.
Първите леки коли "Москвич" и "Вартбург" бяха на бате Хикмет от Горно Прахово и на Сейфитин Тефик от с. Искра. Целият район се радваше на колите, хората ги сочеха с пръст. След това дойде и третата кола "Волга" на Юсеин от с. Башево.
Хората се радваха, защото немотията беше голяма. А сега, изведнъж, ден след ден, нещата се променяха към по-добре. Вече завършвах в прогимназиалния курс, когато ми купиха първите обувки. Не знаех какво е това детска градина, не знаех що е то ученически лагер. Прадядо ми, който живя 110 г., баща ми са ме учили, че пармака, който се реже от държавата, не трябва да боли. Аз съм се подчинявал в годините на това. И другото, че бял хляб са видели едва когато и по нашия край дойде народната власт.

Защо разказвам всичко това

Защото като дойде първи май, все това ми е пред очите - как с нашия труд животът се променяше към по-добре. И когато сега хулят онези години, нека да дойдат и питат мен и всички онези изстрадали хора от Родопите.
Да, много беше направено по времето на народната власт. Но нашата партия допусна и грешки към мен и моите братя български граждани с турско самосъзнание. В годините много пъти съм обяснявал човешки на моите приятели - Ахмед, ти имаш жена, не се ли е случвало да се скарате? Имаш деца - не си ли им издърпал ушите поне веднъж? Даже и да не си бил прав да ги наказваш. Така и партията сбърка. Честните Ахмедовци ме разбираха отлично! И продължават!
Защото помнят годините, в които се изгради и направи толкова много за такъв район като нашия, кърджалийския. Помнят прокарването на пътищата, водата, тока, телефона, помнят как се строяха заводи, фабрики. Имаше работа за всички, а храната въобще не представляваше проблем.
Какво да се прави, времето се обърна, разделихме се. В моето село Червена скала живееха близо хиляда души, имаше и стари, и около 20-30 новопостроени къщи. Сега в селото ни има не повече от стотина души, като 60-70 процента от тях са пенсионерите. Много мои връстници и

приятели хванаха пътя за Турция

Германия, Швеция, Канада и други държави.
Но това , което направи трудовият народ на България, е най-скъпият спомен. Защото имаше грижа за хората. През ум не е минавало на никой кой какъв е, било то етнически българин, етнически турчин, помак, циганин. Тогавашната социалистическа държава се грижеше за всички. Днес, да си признаем, не е така. Пред очите ни хората обедняват, борбата за хляб все повече става на моменти жестока. Хората от селата започнаха да се бият с мотики за всяка нива. Все повече се чувства и вижда как човек за човека става вълк.
На празника на труда трябва да кажем ясно и категорично - липсва ни СОЛИДАРНОСТТА. Тази държава е преди всичко държава на трудовия човек, а не на малък брой богаташи, натрупали по знаен и незнаен начин милиони левове, евро и долари. Защото стана така, че грижата е май за тях. А другите, истинските, трудовите хора - тях кучета ги яли.
Виждаме какво се случва тези дни в нашия град Кърджали. Всички сме съпричастни към протестите на работещите в ОЦК. В тяхна защита многократно се изказваше народният представител Димчо Михалевски, до работниците плътно бяха Милко Багдасаров и общинските съветници от БСП. Не съзряхме обаче никой от 5-та депутати на ДПС. Видяхме премиера Бойко Борисов, който притичваше до Кърджали на всяко раздаване на социални помощи и заплати на стачкуващите. Безспорно, направи си добра реклама, но не каза истината - че законите защитават всеки друг, но не и работниците. Че ако някой открадне сто лева, може и да лежи в затвора. А когато откраднат труда на хората, като не им платят заплатите за месеци наред, никой нищо не може да направи. Нима това не е кражба?
Трудовият човек остана самотен на дъното.

Лъган и експлоатиран като роб

За мен това е един от големите въпроси пред Българската социалистическа партия. Дали ще позволи да се загуби сред безличните формирования с неясни цели и идеи, или ще изрази своите ясни позиции за една солидарна и справедлива държава. Дали ще се затвори във вътрешните си проблеми, или ще успее да излезе пред българското общество с ясни и осъществими политики за развитието на държавата и подобряването на живота на обикновения, трудовия човек.
Ако направим това и обясним какъв е пътят ни, ще привлечем хиляди към себе си. Тогава и моите братя и сестри етнически турци от селата ще разберат по-добре къде е тяхното място. И коя партия защитава най-добре техните интереси.
Те помнят много добре грижите към тях, как не се оставяше дете, което да не се запише в средно училище, как се създаваха лекари, зъболекари, инженери, агрономи, учители, икономисти, средни специалисти. Те много добре помнят, че имахме отлична система на здравеопазване. Във всяко село лекар, зъболекар, акушерка, фелдшери в отдалечените села, осигурени линейки. Безплатно всичко. Днес стотици не могат да завършат дори основно образование. Много села са без медицински грижи. Хора започнаха да умират по нивите и по ливадите.
За голямо съжаление днес проблемите на хората са май последната грижа на нашето общество. И за това трябва да я има Българската социалистическа партия. Партия с ясни послания и с политика, водена от интересите на трудовите хора. Защото много ми се иска хлябът ни отново да е сладък, както в онези дни на моето детство. И пак да стават добри чудеса. Даже и в затънтените селца по Родопите.

*Авторът е член на НС на БСП, член на БСП от 1974 г.